Диана може би за стотен път се обърна на другата: страна. Впрочем този хаос на мислите в главата й не започна, когато си легна, а още там горе, в гостната стая. Макар да се стараеше да следи всичко, което се говореше, още тогава мислите й започнаха да се пренасят от едно на друго. Сега, когато ги преживяше (и тя за втори път се засмя на себе си), ту чувствуваше боязливото приближаване на съня, ту отлитането му, било от някое изскърцване на пода, било от полазването на нещо по тялото й. Веднъж несъзнателно простена: „Защо ме доведе тук?“ — и сама се зачуди на гласа си, тъй като все още бе будна, макар да не разбра съвсем ясно думите. В просъница тя видя как пред нея се простират пустите чукари, откъдето минаха сутринта, само че покрити с чинии, които в никакъв случай не трябваше да обират със залък, а тя правеше точно; обратното, протягаше към тях ръка със залък хляб и; всичко наоколо започваше застрашително да се тресе.
Но това е мъчение — помисли тя и отвори очи. На тъмната стена отсреща различи бледо осветено, квадратче. Като омагьосана дълго не можа да свали, очи от светлото късче. Къде е било досега, че не съм го забелязала? Навън, изглежда, вече се разсъмваше. Диана не бе в състояние да откъсне поглед от тясното прозорче. Сред мъчителния мрак на стаята този още плах къс зора беше като повик на избавлението. Диана чувствуваше как под неговото успокояващо въздействие бързо се освобождаваше от своята потиснатост. Върху това квадратче със сивкава светлина са се появявали много утрини, иначе нямаше как то да е толкова трезво, спокойно и така безразлично към ужасните кошмари на нощта. С негова помощ Диана бързо заспа.
Колата отново тръгна по планинския път. Денят бе сив и глухият хоризонт се губеше в алпийските висини. Изпращачите току-що си бяха тръгнали обратно и те, свалили короната на госта, с уморени от изминалата нощ лица, отново седяха на кадифените седалки.
— Как спа? — попита я той. — Изобщо можа ли да заспиш?
— Едва някъде на разсъмване.
— А аз не можах да мигна.
— Така и предполагах.
Бесиан взе ръката й и я задържа в своята. Беше първата им нощ след сватбата, когато спаха поотделно. Известно време той гледа крадешком профила й. Диана му се стори бледа. Изпита желание да я прегърне, но кой знае защо, се въздържа.
После се загледа през прозорчето и без да извръща глава, от време на време с крайчеца на окото си наблюдаваше профила на жена си. Имаше нещо повече от обикновена бледина, лицето й му се стори студено, Ръката й отпуснато лежеше в неговата. Какво й става? — питаше се той, но нищо не й каза. Някаква едва доловима тревога се надигаше у него и изпълваше цялото му същество.
Може би е силно казано студенина. По-скоро някакво отдръпване или първата фаза на известно отчуждаване, ако можеше в случая да се употреби подобна дума.