— Сигурно.
От тесните прозорчета на горния кат на къщата се виждаше съвсем ясно движението по селските улички. Мракът беше паднал. Светлината на огньовете ставаше все по-ярка, сякаш се сгъстяваше. Постепенно пламъците придобиваха тъмночервен цвят като лавата на току-що изригнал от тайнствени глъбини вулкан. Неговите искри разпръскваха наоколо предчувствия за бъдещо кръвопролитие.
Ето четирима мъже, между които и един старец, се отправят към дома на убития.
— Посредниците отиват да поискат двадесет и четири часа беса за Беришите — обади се някой от един прозорец.
— Дали ще им дадат?
— Сигурно.
Въпреки това целият род на Беришите вземаше необходимите предпазни мерки. Тук-таме се чуваха гласове: Мураш, прибери се бързо вкъщи! Цени, затвори портата! Къде е Пренг?
Една след друга се затваряха вратите на близките или далечни на рода на Беришите домове, защото непосредствено след убийство бе най-опасното време, тъй като семейството на убития още не бе дало никаква беса, така че Крюекюките, заслепени от току-що пролятата кръв, имаха право според канона да си отмъстят и да стрелят по когото и да било от рода на Беришите.
По прозорчетата на къщите всички чакаха пратениците да излязат от дома на убития. Дали ще им дадат беса? — питаха час по час жените.
Най-после четиримата посредници излязоха. Разговорът им бе кратък. По вървежа им не можеше да се разбере нищо, но малко след това един глас разпръсна вестта:
— Семейството на Крюекюките даде беса.
Всички разбраха, че става дума за малката беса — отсрочка от двадесет и четири часа. Докато за голямата, тридесетдневна беса още никой не споменаваше, защото тя трябваше да се поиска не от семейството, а от селото, освен това голямата беса можеше да се даде само след погребението на убития. Вестта се носеше от къща на къща:
— Семейството на Крюекюките дало беса.
— Дали са им беса Крюекюките.
— Слава богу. Поне двадесет и четири часа няма да се пролива кръв — въздъхна пресипнал глас зад един прозорец.
Погребението се извърши на следващия ден към обед. Тъжачите се зададоха отдалеч, като дращеха с нокти лица и скубеха коси според обичая. Старите гробища при църквата почерняха от гуните на тъжачите. След погребението траурното шествие се запъти към дома на Крюекюките. Гьорг бе сред тях. Отначало той не искаше да отиде, но баща му настоя. Така го изисква канонът — му бе казал. — Ти си длъжен да присъствуваш на погребението, както и на погребалното угощение. Но аз съм извършил кръвното отмъщение — бе отвърнал Гьорг, — аз го убих, защо трябва да отивам? Именно защото ти си го убил, трябва да отидеш — го бе прекъснал баща му. — Всеки друг може да не присъствува на погребението или на трапезата след това, само ти не можеш да отсъствуваш. Но защо? — противопостави се за последен път Гьорг. — Защо трябва да направя това? Баща му го изгледа толкова учудено, че той не посмя да каже нищо повече.
Сега крачеше, поклащайки се блед сред тъжачите и чувствуваше отстрани погледите на хората, които само дето не го блъскаха да се махне по-нататък, да потъне в мъглата. Повечето от тях бяха от рода на убития. Кой знае за кой път той простена наум: защо трябваше да идвам!
В очите им нямаше ненавист, но бяха студени като този мартенски ден, както бяха студени, но без омраза и неговите очи ден преди това в пусията. Току-що заринатият гроб, каменните и дървени кръстове, повечето накривени встрани, жалните звуци на камбаната, всичко това днес беше пряко свързано с него. Лицата на тъжачите със страшните драскотини, оставени от ноктите им (о, господи, кога успяха толкова да пораснат тия нокти за двадесет и четири часа — помисли той), така жестоко проскубаните им коси, подпухналите очи, монотонните стъпки, които го заобикаляха от всички страни, цялата тази погребална обстановка бе създадена от него. И сякаш не стигаше всичко това, та бе принуден и той да крачи сред нея бавно, опечален като останалите.
Тъмните ивици по тъканите им дрехи бяха същите като неговите, истински черни змии с отровни уста, готови да ухапят. Когато пътьом приближаваха един до друг, тези ивици почти се докосваха, но Гьорг бе съвсем спокоен. Беше защитен от дадената за двадесет и четири часа беса по-добре от което и да било прозорче на кула или крепост. Дулата на пушките стърчаха над раменете им върху черните гуни, но сега-засега те нямаха право да стрелят срещу него. Утре, вдругиден… може би. А ако селото поискаше за него и беса от тридесет дни, тогава щеше да има още четири недели, спокоен живот. После…
Няколко крачки напред цевта на една манлихерка все се наклоняваше встрани, сякаш за да се различава от останалите. Отляво Гьорг забеляза дулото на една: къса пушка, другите стърчаха изправени наоколо. Коя ли от тях ще… В съзнанието му думите „Ще ме убие“ в последния миг, сякаш за да се чувствува по-леко, се промениха: „Ще стреля срещу мене?“