Последните думи ханджията изрече едва чуто, точно когато новопристигналите от Тирана прекрачваха прага на стаята.
— Ето ги — прошепна той, като кимна с глава към един от празните ъгли на стаята. Но съпрузите вече знаеха, че той е кривоглед и погледнаха точно в противоположната посока, където на една също дъбова, но по-малка и по-чиста маса се хранеха трима души.
— Сега ще донеса и за вас една маса — каза ханджията и мигновено изчезна.
Двамата мъже погледнаха към новодошлите, докато третият продължаваше да се храни, без да повдига очи. Отвън се зачу шум от влачене на нещо по пода, прекъсван от откъслечно трополене, което все по-ясно се чуваше в стаята, и накрая на вратата се показаха първо двата крака на масата, след това част от тялото на ханджията и после масата заедно с пъшканията и ругатните на недъгавия стопанин.
Най-подир той постави масата и отново излезе, за да донесе и столовете.
— Сядайте, господа — покани ги той, като нареди и дървените столове около масата. — Седнете, госпожа. Какво ще желаете за обед?
Бесиан го попита какво има, а Диана се обади, че иска само две пържени яйца и малко сирене. При всяка тяхна дума ханджията отговаряше „както обичате“ и за известно време се повъртя притеснен из стаичката, явно с желание да обслужи новите посетители, но без да забравя и предишните. Докато се мотаеше между двете групи видни гости, личеше как цялото му същество се напряга в желанието си да разбере коя от тях е по-важна. От тези усилия, насочвайки се ту към едните, ту към другите гости, тялото му сякаш още повече се разкривяваше.
— Кой знае за какви знатни особи ни мисли — каза Диана.
Бесиан, без да повдига глава, поглеждаше крадешком към тримата мъже, които обядваха. Докато се навеждаше да изтрие с кърпа масата им, ханджията, разбира се, побърза да ги осведоми за току-що пристигналите от Тирана. Единият от тях, най-ниският, се правеше, че не го чува или наистина не го слушаше. Другият гледаше разсеяно със светлите си безизразни очи, които така подхождаха на отпуснатото му безгрижно лице. Третият, облечен с карирано сако, не откъсваше очи от Диана. Личеше, че бе пийнал.
— Къде ще стане това уточняване на межди? — попита Бесиан ханджията, когато донесе пържените яйца за Диана.
— В местността Вълча пътека, господине — отвърна той. — На около половин час път оттук. Ако искате да отидете, с колата е много по-близо.
— Да отидем ли, Диана? — обърна се към нея Бесиан. — За нас ще е нещо необикновено.
— Както искаш — отвърна тя.
— Да няма някоя стара вражда за тези межди? — продължи да разпитва Бесиан ханджията. — Имала ли е убийства?
Ханджията подсвирна с уста.
— Как да не е имало, господине. Това е една ивица земя, която само смърт познава. На всяка педя има могила още от незапомнени времена.
— Трябва на всяка цена да отидем — рече Бесиан.
— Както искаш — повтори съпругата му.
— Три пъти досега е идвал Али Бинаку, но нито враждата, нито проливането на кръв спряха — продължи ханджията.
В това време ниският мъж от съседната маса стана. По начина, по който веднага след него се вдигнаха и останалите двама, Бесиан разбра, че това ще да е Али Бинаку.
Той поздрави с леко кимване на глава, без да поглежда някого от тяхната маса, и излезе. Другите двама го последваха. Онзи с карираното сако вървеше последен и на излизане още веднъж обгърна с поглед Диана със зачервените си от алкохола очи.
— Какъв отвратителен тип — каза Диана.
Бесиан махна с ръка.
— Може би не трябва да го виним — рече той. — Кой знае от колко време обикаля планините, без да види жена, без развлечения. Ако се съди по облеклото му, е градски човек.
— Въпреки всичко може да не гледа с такива похотливи очи — отвърна Диана, като отмести чинията, в която едното яйце стоеше недокоснато.
Бесиан повика ханджията, за да плати.
— Ако господинът и госпожата желаят да отидат до Вълча пътека, току-що тръгна затам Али Бинаку с помощниците си. Те са на коне. Можете да ги последвате е колата. Иначе ще трябва някой да ви придружи…
— Не, ще тръгнем след тях — отвърна Бесиан.
Кочияшът още пиеше кафето си в общата стая, когато те излязоха. Той веднага стана и ги последва. Бесиан погледна часовника си.
— Имаме поне два часа на разположение и можем да видим едно определяне на межда.
Кочияшът колебливо поклати глава.
— Не зная какво да ви кажа, господине. Доста е пътят до Ороши. Но ако желаете…
— Смятам, че до довечера ще стигнем в крепостта. Още е следобед и има доста време. Това е един рядък случай, който не си струва да се изпусне — обърна се той към Диана.