Тя бе вдигнала кожената яка на палтото си и чакаше да решат.
След десетина минути колата настигна малката група на Али Бинаку. Те отбиха конете встрани, за да им направят път, но се наложи да спрат, докато кочияшът им обясни, че колата ще ги последва, тъй като не знаят пътя за Вълча пътека. Диана се бе свила в дъното на седалката, за да не могат натрапчивите очи на мъжа с карираното сако, който минаваше ту отдясно, ту отляво на колата, да я открият.
Вълча пътека се оказа по-далеч, отколкото рече ханджията. Още отдалеч те забелязаха откритото плато, по което хората, дето сновяха нагоре-надолу, изглеждаха като тъмни петънца. Докато приближаваха мястото, Бесиан Ворпси се мъчеше да си припомни какво пишеше в канона за синорите. Диана спокойно го слушаше. „Кости от гроб и граничен камък на синор никога не се местят“ — се казваше в него. „Преместили някой междата и това стане причина за убийство, тогава виновникът публично се прогонва от селото.“
— Да не би да отиваме да видим някое убийство? — попита Диана с нажален глас.
Бесиан се усмихна.
— Не се плаши. Навярно днес става дума за някакво разрешение по мирен начин, след като са повикали и този Али Бинаку, както го нарекоха.
— Изглеждаше много сериозен човек — обади се Диана, — докато единият от помощниците му, онзи със сако на палячо, е просто отвратителен.
— Какво толкова му обръщаш внимание — отвърна Бесиан, като гледаше напред, сякаш нямаше търпеше да стигнат мястото.
— Поставянето на граничните камъни е един изключително тържествен момент — каза той с поглед, вперен в далечината. — Не зная дали днес ще имаме щастието да присъствуваме на подобно нещо. Я виж една могила.
— Къде е?
— Ей там зад онзи храст вдясно…
— Да, да — отвърна Диана.
— Ето и още една.
— Видях я. И още една малко по-нататък.
— Сигурно това са могилите, за които ни говори ханджията — каза Бесиан. — Те служат като естествени гранични камъни между нивите и между собствениците им.
— Погледни още една — обади се Диана.
— Така се казва в канона — продължи Бесиан. — Когато стане убийство по време на разправия за межда, границата остава там, където е могилата.
Диана продължаваше да гледа през прозорчето.
— Могила, станала граница между две ниви, докато свят светува, никой не може да я помръдне — продължи Бесиан, — защото, както се казва в канона: „Тук се проля кръв, тук му остана главата.“
— Колко поводи да умре човек — отвърна Диана. Тя произнесе тези думи толкова близо до стъклото, че то се замъгли от дъха й, сякаш искаше да сложи преграда между нея и гледката навън.
Тримата ездачи пред тях слязоха от конете. Няколко крачки по-назад спря и колата. Още със слизането си те почувствуваха, че привлякоха вниманието на всички. Наоколо имаше мъже, жени и деца.
— Я виж, има й деца — обърна се Бесиан към Диана. — Определянето на междите е единственото значително събитие в живота на планинеца, на което присъствуват и децата, за да се запомнят добре границите от всички.
Те продължаваха да разговарят помежду си, защото им се струваше, че по този начин по-естествено отстояват любопитните погледи на планинците. Диана крадешком наблюдаваше младите жени, черните им джубета, които плавно се поклащаха при всяко тяхно движение. Косите на всички бяха боядисани в гарвановочерно и подстригани по един и същи начин — с бретон на челото и спускащи се от двете страни до под ушите прави коси, които напомняха завесата на театрална сцена. Те гледаха отдалеч току-що пристигналата двойка, като се мъчеха да прикрият любопитството си.
— Студено ли ти е? — попита Бесиан.
— Малко.
Всъщност мястото бе студено и синевата на околните алпийски планини като че ли придаваше още по-голяма студенина и сивота на платото.
— Добре, че не вали дъжд — каза Бесиан.
— Дъжд ли? — изненада се тя. За миг дъждът й се стори някак жалък и несъвместим с този зимен алпийски разкош.
Али Бинаку и помощниците му нещо разговаряха с група мъже насред платото.
— Да отидем там — предложи Бесиан. — Все нещо ще разберем.
Те бавно си пробиваха път сред скупчените хора, като дочуваха част от шушуканията им, но било поради това, че говореха твърде тихо, било от планинския им диалект почти нищо не можаха да разберат. Доловиха само думите „принцеса“ и „сестрата на краля“, при което на Диана за пръв път от сутринта й идеше да се разсмее на глас.
— Чу ли? — обърна се тя към Бесиан. — Мислят, че съм принцеса.
Зарадван от внезапната й веселост, той й стисна ръката.
— Мина ли ти поне малко умората?
— Да — отвърна тя. — Тук наистина е красиво.