Неусетно те приближиха групата на Али Бинаку. Запознаването им стана от само себе си сред струпалите се хора, сякаш нещо ги тласкаше един към друг. Бесиан се представи и каза откъде идва, същото направи и Али Бинаку — за всеобщо учудване на планинците, които смятаха, че той е известен по цялото земно кълбо… Докато двамата мъже разговаряха, кръгът наоколо ставаше все по-голям, като хората не откъсваха очи от тях, особено от Диана.
— Ханджията ни каза, че на това плато често са ставали разпри за межди — рече Бесиан.
— Да — отвърна Али Бинаку. Той говореше тихо, с монотонен глас, без какъвто и да било признак на въодушевление, нещо, навярно придобито от самата му работа като тълкувател на канона. — Вярвам, че сте видели могилите от двете страни на пътя.
Бесиан и Диана потвърдиха с глава.
— Толкова много убийства и въпросът пак не е разрешен — обади се Диана.
Али Бинаку я погледна спокойно. Слез любопитните погледи на тълпата, която ги заобикаляше, и особено след пламенните погледи на онзи с карираното сако, който се представи за геометър, очите на Али Бинаку се сториха на Диана като на класическа статуя.
— Разпрата не е за тази межда, която е установена с пролята кръв — обясни той. — Границата между тези земи завинаги е поставена върху лицето на земята. Онази, другата част, предизвиква разприте — и той посочи с ръка към края на платото.
— Онази, неокървавената част ли? — попита Диана.
— Именно тя, госпожо. От дълги години не стихва разпрата между двете села за това пасбище.
— Толкова ли е необходима смъртта, за да бъде границата постоянна? — прекъсна го Диана и сама се изненада от намесата си и особено от тона, в който не бе трудно да се отгатне известен протест, смесен с ирония.
Али Бинаку студено се усмихна.
— Ние именно затова сме тук, госпожо, за да не допуснем ново проливане на кръв.
Бесиан погледна въпросително жена си, сякаш искаше да й каже: „Какво ти става?“ Стори му се, че в очите й прочете непозната досега нему ненавист. Той побърза да заличи следите на тази малка неприятност и попита Али Бинаку за нещо, без да се съсредоточава да чуе отговора му.
Всички наоколо следяха с очи малката група, която разговаряше. Само неколцина старци стояха встрани, насядали на някакви големи камъни, съвсем равнодушни към всичко.
Али Бинаку продължаваше да говори бавно и само след минута Бесиан разбра, че го бе попитал за нещо, за което може би беше по-добре да не разпитва — за убийствата, предизвикани от разпри за межди.
— Ако се случи убитият да не бъде повален на място от пушка, а започне да се влачи кога прав, кога пълзешком към чуждата земя, там, където раненият падне и издъхне, се издига грамада и тя става граница во веки веков, макар и в чужда земя.
Не само във вида му, но и по начина, по който се изразяваше, имаше нещо студено и различно от обикновения говор.
— А ако двама души едновременно стрелят един срещу друг — попита Бесиан.
Али Бинаку повдигна очи. На Диана й се стори, че рядко бе срещала толкова нисък човек, чийто авторитет да не е засегнат ни най-малко от ръста му.
— Ако двама души стрелят едновременно на разстояние един от друг, междите остават там, където е паднал всеки от тях, а разстоянието помежду им се нарича „ничия земя“.
— Ничия земя — прошепна Диана. — Също като онази ивица на границите между държавите.
— Ето за това разговаряхме снощи — обърна се към нея Бесиан. — Не само в стила на говора, но и във всичките му мисли и постъпки, у жителя на Рафш има нещо държавническо.
— А когато още не е имало пушки? — попита Бесиан. — Канонът е по-стар от огнестрелното оръжие, не е ли така?
— Много по-стар, разбира се.
— Тогава се е използувал камъкът.
— Да — отвърна Али Бинаку. — Когато още не е имало пушки, се е използувал камъкът. При случай на разпра между две семейства, две села или два байрака спорещите страни са определяли хората, които ще носят камъка. Който отнасял на рамо камъка по-далеч, той е печелел.
— А днес какво ще правите? — попита Бесиан.
— Днес ще стане утвърждаването на границата на пасбището.
Али Бинаку обиколи с поглед пръснатата тълпа и накрая се спря на групата старци.
— Повикани са най-старите хора от байрака, за да докажат някогашната граница на пасбището.
Бесиан и Диана погледнаха нататък към старците, които продължаваха да стоят на големите камъни като актьори, очакващи да ги повикат на сцената. Бяха толкова възрастни, че сигурно от време на време забравяха за какво са дошли.
— Скоро ли ще започнете? — запита Бесиан.
Али Бинаку извади часовника, прикрепен с ланец за малкия джоб на жилетката му.