— Да — отвърна той. — Надявам се, че съвсем скоро ще започнем.
— Да останем ли? — обърна се Бесиан към Диана съвсем тихо.
— Както искаш.
Планинците, особено жените и децата, следяха с очи всяко тяхно движение, но те вече някак свикнаха с това. Диана гледаше да избягва само пиянските очи на геометъра. Двамата помощници, единият от които се представи за лекар, вървяха по петите на Али Бинаку, въпреки че той не се обърна нито веднъж за нищо към тях, като че ли изобщо не му трябваха.
От раздвижването на хората стана ясно, че наближава тържественият час. След като се разделиха, Али Бинаку, следван от помощниците си, приближи едната, после другата група хора. Едва след раздвижването на планинците Диана и Бесиан забелязаха камъните, определящи старата граница, които минаваха през цялото плато.
Изведнъж над мястото се почувствува някакво трепетно очакване. Диана хвана под ръка Бесиан и цялата се облегна на него.
— Ами ако се случи нещо? — прошепна тя.
— Какво?
— Не виждаш ли, че всички планинци са с пушки? Той я изгледа продължително и му мина през ум да й каже: „Ти видя двамина с изпокъсани чадъри и си помисли, че можеш да се подиграваш с Рафш, а сега се изплаши“? Но се сети, че тя не спомена нищо за хората с чадърите, а само той си го бе помислил и затова замълча.
— Убийство ли? Не вярвам.
Всъщност всички планинци бяха въоръжени и над платото тегнеше тревожна напрегнатост. Тук-таме по ръкавите на някои се виждаше черната лента. Диана се притисна още по-силно до мъжа си.
— Скоро ще започне — каза той, без да откъсва очи от възрастните старци, които вече бяха на крак.
Изведнъж Диана почувствува необяснима празнота в душата си. Докато се оглеждаше наоколо, погледът й несъзнателно се задържа на колата. Спряла в края на платото, черна, с извивките, на вратите в стил рококо и облицованото с кадифе купе като концертните ложи, тя стоеше встрани съвсем чужда сред сивия алпийски фон. Идеше й да разтърси ръката на Бесиан и да му каже: „Виж колата“, но в същия миг той й прошепна:
— Започват.
От групата на старците се отдели един, явно се подготвяше за нещо.
— Да приближим — каза Бесиан и дръпна жена си за ръката. — Изглежда двете спорещи страни са избрали този старец да определи границата.
Старецът направи няколко крачки и спря до един камък с току-що изровен до него чим. Над платото настъпи мълчание или поне на тях така им се стори, защото всъщност людската глъчка беше много по-слаба в сравнение с непрекъснатото свистене на планинския вятър, така че мълчанието нямаше как да надвие, но въпреки това се почувствува.
Старецът се наведе, хвана с две ръце камъка и го сложи на рамо. Някакъв друг постави на същото му рамо и чима. Сухото, със сивкави петна лице на стареца сякаш се вкамени. Тогава сред всеобщото мълчание звучен глас с метален ек, без да се разбере от коя страна идеше, извика:
— Върви, но ако не отсъдиш справедливо, иска този товар тежи на съвестта ти, докато си жив!
Очите на стареца останаха за няколко мига неподвижни. Човек трудно би повярвал, че нозете му ще пристъпят дори и крачка, без да се сгромоляса, но старецът продължи напред.
— Да приближим още малко — прошепна Бесиан.
Сега двамата бяха почти сред тълпата, която вървеше подир стареца.
— Кой извика така преди малко? — попита шепнешком Диана.
— Старецът — отвърна със същия глас Бесиан. — С камък и къс земя на рамо той се заклева, както се казва, в канона.
Гласът на стареца бе дълбок, сякаш идеше от дъното на пещера:
— В името на този камък и този къс земя, които съм нарамил, и в името на онова, което съм чул от деди и прадеди, тук е била някогашната граница на пасбището, тук я поставям и аз. Ако лъжа, този камък и тази пръст да ми тежат на душата до края на живота.
Старецът, следван от тълпата, тръгна бавно през платото. Чуха се още веднъж последните му думи: „Ако лъжа, този камък и тази пръст да ми тежат на душата на този и на онзи свят“ — и той пусна товара на земята.
Неколцина планинци, които вървяха непосредствено след него, веднага направиха по копка на мястото, отбелязано от стареца.
— Ето сега изваждат старите камъни и ги поставят по новата граница — обясни Бесиан на жена си.
Тук-таме се чуваха удари на чук. Някой извика: „Доведете децата! Доведете децата да видят!“
Диана гледаше разсеяно забиването на камъните. Изведнъж сред черните джубета забеляза карираното сако и се хвана за ръкава на мъжа си, сякаш търсеше помощ. Бесиан я погледна въпросително, но тя не успя да каже нищо, тъй като геометърът се озова пред тях. Усмивката правеше погледа му още по-мътен.