— Каква комедия — заговори той, като посочи с глава планинците. — Каква трагикомедия! Разбрах, че сте писател. Моля ви опишете тази идиотщина.
Бесиан само го изгледа с неприязън, но нищо не му отговори.
— Простете, че се намесих така нетактично. Моля да ме извините специално вие, госпожо.
Той направи лек, малко театрален поклон пред Диана и тя усети миризмата на алкохол.
— Какво искате? — попита тя студено, без да скрива отвращението си.
Онзи на няколко пъти понечи да заговори, но държането на Диана, изглежда, го смути. След това извърна глава към планинците и за известно време остана така с неподвижно лице, по което все още се долавяше противната му усмивка.
— Иде ти да завиеш на умряло — измърмори той след малко. — Никога и никъде по земното кълбо не е нанасяна по-голяма обида на геометрията.
— Какво?
— И как да говоря иначе? Ето, аз съм геометър. Учил съм именно за тази работа, разбирате ли ме? Да измервам земите. И/въпреки това години наред скитам из Рафш, без да упражнявам професията си, защото планинците не искат и да знаят за геометъра. Вие сами видяхте как определят границите. С камък на рамо, с проклятия и с не знам още какво. А моите уреди вече години наред стоят в пътната ми чанта. Захвърлил съм ги в един ъгъл на хана. Някой ден така и ще ги задигнат, ако не са го сторили досега. Но аз няма да оставя работата да стигне дотам. Ще ги продам й ще им изпия парите, преди да са ги откраднали. Ама че тежки дни. Тръгвам, господине, моят шеф Али Бинаку ми прави знак с ръка. Прощавайте, господин писателю, ако нещо съм сгрешил, извинете ме и вие, красива госпожо. Сбогом.
— Странен човек — каза Бесиан, когато онзи се отдалечи.
— Какво ще правим сега? — попита Диана.
Те затърсиха с очи кочияша сред оредялата тълпа, който, щом ги видя, веднага приближи.
— Ще тръгваме ли?
Бесиан кимна с глава.
Те се запътиха към колата точно когато старецът докосваше с ръка току-що поставените на новото място камъни, като произнасяше проклятие към онези, които биха дръзнали да ги преместят.
Докато се качваха в колата, Диана почувствува, че вниманието на планинците, което временно бе съсредоточено в определяне на новата граница, отново се насочи към тях. Тя влезе в колата, а Бесиан махна отдалеч още веднъж с ръка към Али Бинаку и помощниците му.
Диана се чувствуваше малко уморена и пътя до хана изминаха почти без да разговарят.
— Да пием ли по едно кафе, преди да тръгнем? — попита я Бесиан.
— Нямам нищо против.
Докато правеше кафето, ханджията им разказа за отделни спорни случаи, прекрасно разрешени от Али Бинаку, които се предаваха от уста на уста из планините. Веднага се долови, че той твърде много се гордее с отседналите в хана му гости.
— Когато идва в този край, Али Бинаку винаги отсяда при мене — рече ханджията.
— А къде живее постоянно? — запита го Бесиан, колкото да каже нещо.
— Никъде. Али Бинаку е навсякъде, затова няма дом. Той е винаги на път, защото все някъде има разправии и дрязги и хората имат нужда, от справедлив съдия.
Той продължи да разказва за Али Бинаку и за раздорите от векове, наред между, хората и когато им поднесе кафето, и след това, като прибираше чашите и парите, чак докато ги изпрати до колата.
Когато се качваха, Бесиан усети, че Диана му стисна ръката.
— Виж, Бесиан — прошепна тя.
На няколко крачки от тях един твърде блед млад планинец ги гледаше като втрещен. На ръкава му ясно се виждаше пришитата черна лента.
— Ето един обречен — каза Бесиан и се обърна към ханджията. — Познаваш ли го?
Ханджията извърна кривогледите си очи към планинеца. Личеше, че пътникът се канеше да влезе в хана и бе спрял, колкото да види тези редки гостих колата.
— Не го познавам — отвърна ханджията. — Преди три дни мина оттук на път за Ороши, където отиваше да плати кръвния си данък. — Ей, момко — извика той на непознатия, — как се казваш?
Извикването на ханджията, изглежда, дойде неочаквано за планинеца и той извърна очи към него. В това време Диана се качи в колата, а Бесиан остана за миг на стъпалото, за да види дали непознатият ще отговори. На синкавото стъкло на прозорчето се открои лицето на Диана.
— Гьорг — отвърна непознатият с несигурен глас и малко разчленено, като човек, който дълго време не е проговарял.
Бесиан влезе в колата и се отпусна на седалката до жена си.
— Убил е човек преди няколко дни. Сега се връщал от Ороши.
— Чух — отвърна — тя тихо, без да откъсва очи от стъклото.
От мястото, където стоеше като вцепенен, планинецът гледаше смаяно младата жена.
— Колко е блед — обади се Диана.
— Името му е Гьорг — отвърна Бесиан, докато се наместваше на седалката. Диана не откъсваше очи от прозорчето. Отвън се чуваше гласът на ханджията.