Той взе да й обяснява, че това е един особен вид господство, осланящо се на канона, несравнимо с което и да било друго господство на земното кълбо. Още от незапомнени времена нито държавна администрация, нито полиция са се месили в работите на Рафш. Самата крепост няма ни полиция, ни административни органи и въпреки това цялата област е под неин контрол. Така е било и в турско време, и преди него, така е останало и по-късно, по време на сръбската и австрийска окупация, както и през Първата и Втора република, та до днес в кралска Албания. Дори преди няколко години в парламента група депутати се помъчили да наложат държавната администрация и в Рафш, но опитите им се провалили. Ние трябва да мечтаем канонът да разпростре своята власт във всяко кътче на нашата страна, отговорил представителят на Ороши, а не да се стремим да го премахнем от високите планини, въпреки че няма сила в света, която да може да го срази.
Диана пак попита нещо за потеклото на принца и за господарите от крепостта, а на Бесиан въпросът й му се стори толкова наивен, колкото когато една жена пита дали наистина накитите, които й показват, са златни, или не.
Той отвърна, че не вярва господарите на Ороши да произлизат от някоя древна фамилия на албански принц. Поне не е известно нещо подобно. Техният произход е забулен в мъглата на древността. Според него съществуваха две възможности: или семейството им да бе издънка от рода на някой древен, но не много известен феодал, който в миналото е успял да се избави от различните нашествия, или бе най-обикновено семейство, което поколение след поколение се е занимавало с тълкуването и прилагането на канона. Познати са такива родове, които са били нещо като юридически храмове, нещо между оракули и съдии, и с течение на времето са натрупали голяма мощ, постепенно се е забравил произходът им и така са се превърнали във владетели.
— Казах тълкуватели на канона — продължи да обяснява Бесиан, — защото крепостта Ороши и до ден днешен се посочва в канона като негов пазител.
— А самата крепост е извън канона, нали? — попита Диана. — Струва ми се, че веднъж така ми каза.
— Да, точно така е. В цял Рафш единствено крепостта е извън канона.
— За нея се разказват много мрачни легенди.
Бесиан за миг се замисли.
— Всъщност съвсем естествено е една такава вековна крепост да е забулена с тайнственост.
— Колко се радвам — възкликна Диана и неочаквано се притисна до него, както той преди малко. — Наистина е голямо удоволствие, че отиваме там на гости.
Бесиан въздъхна като след тежка умора. Притисна раменете й, погледна я нежно и е известен упрек, сякаш искаше да каже: „Защо ме измъчи с онова внезапно охладняване, когато всъщност си толкова мила?“
На лицето й отново се появи онази усмивка, която му позволяваше да вижда само двете й бузи, докато другите й черти сякаш се губеха някъде в далечината.
Той приближи глава до стъклото.
— Скоро ще мръкне.
— Вярвам, че крепостта не е далеч — отвърна тя.
Двамата я затърсиха с очи през прозорчетата. Късното следобедно небе тегнеше неподвижно. Облаците като че ли завинаги бяха застинали високо горе и ако все още се чувствуваше известно движение наоколо, то не бе на небето, а на земята. Сред ритмичното потропване на колата пред тях бавно се разстилаха планинските височини.
Двамата се държаха за ръка и продължаваха да търсят с очи крепостта на хоризонта. Нейната загадъчност още повече ги сближаваше. „Ето я!“ — извикаха на няколко пъти почти в един глас, но се оказа, че не бе крепостта. Бяха някакви огромни, натежали от сняг тъмни борове.
Всичко наоколо бе пусто, като че ли животът беше изтласкал назад останалите къщи, за да не смущават самотата на крепостта Ороши.
— Но къде е? — попита тъжно Диана.
Очите им търсеха крепостта по всички точки на хоризонта и появяването й в някоя цепнатина сред облаците, високо на небето, навярно би им се сторило толкова естествено, колкото и да я открият сред скалите на земята.
Светлината на медната лампа, носена от човека, който ги чакаше на третия етаж на крепостта, застрашително потрепваше по стените.
— Насам, господине — каза той за трети път, като отдалечи от себе си лампата, за да могат по-добре да видят накъде да вървят. Подът бе дъсчен и скърцаше сякаш още повече в този късен, среднощен час. — Насам, господине.