В стаята имаше друга, също медна лампа с лека вдигнат фитил, която разпръскваше бледа светлина по стените и шарките на килима с вишнев цвят. Диана несъзнателно въздъхна.
— Сега ще ви донеса завивките — каза човекът и безшумно излезе.
За известно време те останаха така прави, като не откъсваха очи един от друг, след това заоглеждаха стаята.
— Как ти се видя принцът? — попита той съвсем тихо.
— Как да ти кажа — рече Диана почти шепнешком. При други обстоятелства тя би отвърнала, че й се е сторил неуловим и някак неестествен, каквито бяха и думите в поканата му, но подобни обяснения в този късен след вечерята час й се видяха безсмислени. — Не зная как да ти кажа — повтори тя. — Но онзи, „кръвният надзорник“, както го нарекоха, не ми хареса.
— На мене също — отвърна Бесиан.
Погледите им на няколко пъти мимоходом се спряха на тежкото дъбово легло, покрито с тъмночервен китеник. На стената, точно над леглото, висеше кръст също от дъбово дърво.
Бесиан приближи един от прозорците. Още не беше се отдръпнал, когато на вратата отново се показа Човекът с медната лампа в ръка. С другата едва държеше двете тъкани вълнени одеяла.
Той още не бе оставил завивките, когато Бесиан, със долепено до стъклото на прозореца лице, го попита:
— Какво е това там?
Човекът се приближи с леки стъпки. Диана ги погледна за миг така надвесени, сякаш гледаха в някаква бездна.
— Това е една стая, господине, или нещо като сайвант, не зная как да го нарека, където идват хората от всички краища на Рафш, за да платят кръвния си данък.
— Аха — чу Диана гласа на мъжа си, който прозвуча съвсем неестествен, тъй като той почти бе залепил лице в стъклото. — Прословутата чакалня на кръвните отмъстители.
— На обречените, които вече са убили някого, господине.
— Да, на обречените… Зная, зная. Чувал съм за нея…
Бесиан продължаваше да стои до прозореца. Човекът безшумно се отдръпна.
— Лека нощ, господине. Лека нощ, госпожо.
— Лека нощ — отвърна Бесиан със същия неестествен глас.
— Лека нощ — обади се и Диана, без да повдига глава от току-що отворения куфар. Известно време тя бавно рови из нещата, като се колебаеше кое от тях да извади. Вечерята беше богата и сега чувствуваше неприятна тежест в стомаха. Погледна червения китеник на голямото легло и отново затърси из куфара, без да знае какво да облече за през нощта.
Диана още бъркаше из нещата, когато Бесиан я повика:
— Ела да видиш.
Тя стана и се приближи до прозореца. Той се отдръпна, за да й направи място и тя почувствува как студенината на стъклото сякаш премина през цялото й тяло. Отвъд прозореца нощта изглеждаше като надвиснала над бездна.
— Погледни там — рече Бесиан с отпаднал глас.
Тя заби поглед в мрака, но нищо не можа да различи, освен безкрайната нощ, от която я побиваха тръпки.
— Ей там — посочи той през стъклото — долу… Не виждаш ли светлинката?
— Къде?
— Там долу… Още по-нататък.
Най-сетне тя забеляза съвсем бледа светлина, по-скоро плахо пламъче в дъното на бездната.
— Видях, Но какво е това?
— Прословутият сайвант, където обречените чакат дни наред, а понякога и седмици, за да платят кръвния данък.
До себе си чуваше ускореното дишане на Диана.
— И защо чакат толкова? — попита тя.
— Не зная. Крепостта не приема веднага данъка. Може би за да има винаги чакащи в сайванта. На тебе ти е студено! Наметни се е нещо.
— Онзи планинец… при хана бил ли е тук?
— Да, разбира се. Нали и ханджията ни каза: „Преди три дни мина оттук, когато отиваше да плати кръвния си данък“ — не помниш ли?
— Да, точно така ни каза — и Диана несъзнателно въздъхна. — Значи е бил там долу?
— Всички обречени от Рафш без изключение минават през тази чакалня — отвърна Бесиан.
— Страшно е. Не ти ли се струва?
— Така е. Повече от четиристотин години, откакто съществува крепостта Ороши, ден и нощ, зиме и лете под този сайвант винаги има хора, които са убили някого.
Тя почувствува лицето му съвсем близо до челото си.
— Естествено, че е страшно, няма как да не е страшно. Обречени, които чакат да платят данъка си. Всъщност това е трагично, но в известен смисъл в него има и нещо величествено.
— Величествено?
— Не в буквалния смисъл… Но както и да е… онази светлинка в пазвата на нощта е като свещ над мъртвец… О, господи, в това наистина има нещо и страшно, и величаво. И като си помислиш, че не става дума само за смъртта на един човек, за светлинката над един гроб, а за стотици и хиляди… Но ти трепериш от студ? Казах ти да наметнеш нещо.
Те постояха така известно време, без да откъсват очи от светлинката долу, а Диана почувствува как студът прониква до мозъка на костите и.