— Наистина е много студено — каза тя и се отдръпна от прозореца. — Бесиан, не стой там — обърна се тя след малко към мъжа си, — ще се простудиш.
Той се обърна и направи няколко крачки към средата на стаята. В това време се зачуха тежки звуци, които накараха и двамата да трепнат — часовникът на стената, който досега не бяха забелязали, удари два след полунощ.
— Господи, колко се изплаших! — обади се Диана. Тя отново коленичи пред куфара и започна да рови из него.
— Да ти извадя ли пижамата?
Той смънка нещо и взе да се разхожда из стаята. Диана се приближи до поставеното над скрина огледало.
— Спи ли ти се? — попита я той след малко.
— Не, а на тебе?
— Също.
Той седна в края на леглото и запали цигара.
— Може би не трябваше да пием второто кафе — каза Бесиан.
Диана отвърна нещо, но тъй като фибата, с която се готвеше да прибере косите си, бе в устата й, думите й не се разбраха.
Облегнал глава на рамката на леглото, Бесиан с разсеян поглед следеше познатите движения на жена си пред огледалото. Скринът, огледалото, стенният часовник, както и леглото бяха подобни на останалите мебели в крепостта, напомнящи стил барок, но твърде опростен.
Докато решеше косите си пред огледалото, Диана поглеждаше крадешком цигарения дим, който обгръщаше разсеяното лице на мъжа й. Гребенът, кога по-бързо, кога по-бавно, но с известно колебание се движеше в косите й. След това ръката й за миг спря неподвижно във въздуха. Тя остави гребена на скрина и без да откъсва поглед от лицето на мъжа си в огледалото, спокойно, като се мъчеше да не привлече вниманието му, с леки стъпки се приближи до прозореца.
Отвъд стъклата застрашително чернееше нощта. Въпреки студените тръпки, които запълзяха по цялото й тяло, тя настойчиво затърси с очи сред този хаос плахата светлинка. Накрая я откри. Беше на същото място, там долу, като надвиснала над пропаст, бледа и потрепваща, готова всеки миг да бъде погълната от нощта. Диана дълго не можа да откъсне поглед от това плахо пламъче сред гъстия мрак. То беше като искрица от някакъв първобитен огън, като хилядолетна магма, чието бледо отражение сякаш идеше дълбоко от земните недра. Беше като вратите на ада. И изведнъж с неудържима болка Диана си спомни за онзи човек, който бе преминал през този ад. Гьорг — прошепна тя наум, като само размърда замръзналите си устни. Той бродеше из тези безкрайни пътища с повелята на смъртта по ръцете, ръкавите, крилете си. Наистина човек трябваше да е полубожество, за да устои на този мрак и допотопен хаос. И такъв необикновен и недостижим, Гьорг придобиваше неимоверни размери, летеше и се носеше стремглаво в нощта като стенание. Като че ли не й се вярваше, че го е срещнала и че и той я бе видял. Чувствуваше се безлична и лишена от каквато и да било тайнственост в сравнение с него. „Планинският Хамлет“ — повтори тя наум думите на Бесиан. Моят нещастен принц! Дали ще го срещне още веднъж? И там, край прозореца, с ледено чело от студеното стъкло, тя разбра, че бе готова да даде много за една такава среща.
В този миг усети зад гърба си дъха на Бесиан и почувствува ръката му на бедрото си. Няколко секунди той нежно гали онази част от тялото й, която особено много му харесваше, след което, въпреки че не можа да види израза на лицето й, тихо попита:
— Какво ти става?
Диана не отговори, а продължи да стои с лице към тъмното стъкло, сякаш подканяше и него да погледне нататък.
Четвърта глава
Докато изкачваше дървените стълби, които водеха към третия етаж на крепостта, Марк Укачиера чу, че някой съвсем предпазливо му извика:
— Шът! Гостите още спят.
Той продължи нататък, без да променя крачката си, а гласът от горния край на стълбите отново се обади:
— По-внимателно, ти казват. Не чу ли, че гостите още спят?
Марк повдигна очи, за да види онзи, който се осмеляваше да му говори така, а в същия миг един от слугите надникна през перилата на стълбите да разбере кой нарушава тишината. Когато позна „кръвният надзорник“, ужасеният слуга запуши с ръка уста.
Марк Укачиера продължи да изкачва стълбите и когато стигна горе, мина край замръзналия от ужас слуга, като не само не каза нищо, но дори и не извърна глава.
Той беше един от близките братовчеди на принца и понеже при разпределяне на работата в крепостта на него бе възложено да се занимава с кръвното отмъщение, наричаха го „кръвният надзорник“. Слугите, въпреки че част от тях бяха също братовчеди на принца, но твърде далечни, се страхуваха от Марк Укачиера почти колкото и от принца, затова учудени погледнаха слугата, който успя да се спаси от гнева му, тъй като за съжаление помнеха други случаи, когато за по-малки провинения бяха заплащали много по-скъпо. Но макар „кръвният надзорник“ да бе споделил с гостите снощната вечеря, тази сутрин лицето му беше с цвета на мокра пръст. От пръв поглед личеше, че не е в настроение и мисълта му е някъде другаде. Без: да извръща глава, той бутна вратата на голямата стая срещу тази на гостите и влезе вътре.