В стаята беше студено. През високите тесни прозорци с небоядисани дъбови рамки нахлуваше бледа светлина, която на него му се стори като изпратена от враждебно настроения ден. Той приближи един от прозорците и погледна неподвижните облаци. Бе дошъл март, но на небето сякаш още властвуваше февруари. Тази мисъл донякъде го ядоса, като че ли и в това виждаше известна несправедливост към самия себе си.
С вперен навън поглед, сякаш искаше да умори очите си с тази макар и сивкава, но все пак доста силна светлина, той начаса забрави изпълнените с предпазливи стъпки коридори, както и онова „шът, тихо!“ и всичко, което се правеше заради гостите, които и сам не можеше да си обясни защо посрещна с такова враждебно чувство.
Общо взето, снощната вечеря за него бе отегчителна. Не му се ядеше. Чувствуваше как стомахът му непрекъснато стържеше като празен. Той се мъчеше да го напълни, но колкото повече храна поглъщаше, толкова по-празен го усещаше.
Марк Укачиера се дръпна от прозореца и за известно време задържа поглед върху тежките лавици на дървената библиотека. Повечето от книгите в нея бяха старинни, част от тях църковни, други на латински или на староалбански. Долу на отделна лавица стояха съвременни издания, свързани пряко или косвено с канона и крепостта Ороши. Имаше цели книги, написани за крепостта, най-различни списания, в които бяха поместени откъси от книги, статии, всевъзможни изследвания, стихове.
Всъщност Марк Укачиера се занимаваше главно с кръвното отмъщение, но наред с това отговаряше и за архива на крепостта. Архивът се поместваше в долната, закрита и облицована с ламарина част на библиотеката. Там се съхраняваше под ключ цялата документация на крепостта: актове, тайни споразумения, кореспонденцията с чуждестранни консули, най-различни договори с албански правителства — с Първата и Втората република, с кралството, съглашения с губернатори или коменданти на турски, сръбски и австрийски окупационни власти. Споразуменията бяха написани на няколко езика, но повечето от тях на староалбански. Големият катинар, чийто ключ той винаги носеше увесен на врата си, хвърляше жълтеникави отблясъци между двете крила на шкафа.
Марк Укачиера приближи библиотеката и с едно полугальовно, полусурово движение докосна съвременните книги и списания. Той бе грамотен, но въпреки това не беше в състояние да прочете всичко, което пишеше в тях за Ороши. Един монах от близкия манастир идваше веднъж в месеца да подрежда според съдържанието им книгите и списанията, които пристигаха в крепостта. Той ги делеше на добри и лоши, е една дума на такива, в които се пишеха хубави неща за Ороши и канона, и други, в които пишеше точно обратното. Броят на добрите книги в сравнение е лошите непрекъснато се променяше. Обикновено добрите бяха повече, но и лошите не бяха малко. Имаше периоди, когато броят на лошите неимоверно нарастваше и беше страшно да се сравнява с тях числото на добрите.
За втори път ръката на Марк нервно докосна редицата с книгите, като несъзнателно повали две-три от тях. Тук имаше новели, пиеси и предания за Рафш, за които монахът, дето ги четеше, казваше, че успокояват душата, но имаше и такива, горчиви като отрова, просто да се чудиш как принцът ги търпеше в библиотеката си. Ако оставеха на него, Марк Укачиера, отдавна би изгорил тези книги. Но принцът беше търпелив. Не само че не ги изгаряше или поне изхвърляше през прозореца, но имаше мигове, когато дори ги прелистваше. Но той беше негов господар и знаеше какво върши.
Ето и след снощната вечеря, като развеждаше гостите из стаите, когато стигнаха тук, той им каза: „Колко пъти са сипали огън и жупел върху Ороши, но крепостта е оставала и ще остане непоклатима!“ И вместо да погледне към бойниците по кулите, той продължаваше да гледа лавиците с книги и списания, като че ли не само там бе нанесен ударът, но и там се криеше отбранителната мощ на крепостта. „Колко правителства паднаха — продължи принцът, — колко кралства се заличиха от лицето на земята, а Ороши стои.“
В това време писателят, когото Марк не хареса още от самото начало, както и красивата му съпруга, се наведе, за да види заглавията на книгите и списанията, но нищо не каза. Както подразбра Марк от разговорите по време на вечерята, гостът също беше писал за Рафш, но така усукано, че не можеше да се разбере дали е добро, или лошо. С една дума и та̀ка, и ва̀ка. Навярно поради тази причина принцът го бе поканил в крепостта заедно със съпругата му, за да разбере какво се мъти в главата му и да го привлече на своя страна.