Затова и на снощната вечеря погледът на принца бе за надзорника по-тежък от думите му. Този поглед сякаш казваше: „Ти събираш кръвния данък, ето защо трябва да си главният подстрекател на кръвното отмъщение, ти си този, който трябва да го подтиква, да го насъсква, да го пробужда и да го кара да се разгаря, когато стихва или замира. А ти вършиш точно обратното. Трябва да запазиш прякора си.“ Ето това изразяваше този поглед. О, господи — въздъхна дълбоко Марк Укачиера край (прозореца. Защо не го оставят на мира. Малко ли бяха мъките му.
Той се опита да отхвърли тези мисли, наведе се и отвори тежкото долно крило на библиотеката, откъдето извади една твърде дебела книга с кожени корици. Това бе „Книгата на кръвните отмъщения“. Пръстите му запрелистиха дебелите, гъсто изписани със ситен почерк страници, разделени в две тесни колони. Той не четеше, а само плъзгаше студен поглед над стотиците имена, чиито срички си приличаха една с друга като камъчетата на безкраен сипей. Тук бяха записани от дълбока древност и съвсем подробно кръвните отмъщения между отделните родове в Рафш, обречените, които дължеше дадено семейство или род на други; колко изпълнени отмъщения имаше едната и другата, намиращи се в кръвна вражда страни, и колко временно отложени, които щяха да възобновят кръвното отмъщение след десет, двадесет, а понякога и след сто и двадесет години — безкрайни редици от обречени и отмъстители, цели човешки поколения, заличени по линия на дъба, както се казваше за пролятата кръв от рода на бащата, и по линия на елата, както се наричаше родът на майката; убийство, за което бе отмъстено с убийство — някой убил някого си и с това си разчистили сметките; после следваха убийствата на четирима мъже от род, на четиринадесет, на двадесет и четири, и изведнъж някъде се появяваше един в повече и този тек в кръвното отмъщение, както овенът води стадото, повеждаше върволицата на новите мъртъвци.
Книгата бе стара, навярно колкото и крепостта. В нея бе записано всичко и страниците й се разгръщаха, когато идваха пратеници на семейства или родове; които отдавна живееха без кръвно отмъщение, и изведнъж спокойствието им се беше нарушило от неочаквани съмнения или предположения, от някакво пошушване или безумен сън. Тогава „кръвният надзорник“ Марк Укачиера, така както бяха правили преди това десетки негови предшественици, прехвърляше дебелите страници на книгата, търсеше лист по лист и колона след колона как е протекло кръвното отмъщение на семейството или рода и накрая спираше някъде. „Да, имате неразчистени сметки. От тази и тази година, от еди-кой си месец и сте длъжници на този и този род.“ В такива случаи очите на „кръвният надзорник“ гледаха с тежък упрек онзи, който отдавна бе забравил за кръвното си отмъщение. Погледът му сякаш казваше: „Вашето спокойствие е било временна заблуда, тежко ви!“
Но това се случваше твърде рядко. Обикновено задълженията, свързани с кръвното отмъщение, се предаваха от поколение на поколение от всеки член на семейството. Това беше най-главното нещо, което се помнеше от рода, и забравянето на подобно задължение можеше да се случи само след някои изключителни събития, които са продължили дълго, като природни бедствия, войни, преселения, епидемии с поголовен мор, когато смъртта изгубва смисъла, величието и своята същност и се превръща в нещо обикновено, без каквато и да било стойност. При такива случаи, когато смъртта коси безпощадно и досажда с това, не е изключено да се забрави някое кръвно отмъщение. Но книгата е там, заключена в крепостта Ороши, и колкото и години да минат, родът да разцъфтява и да пуска нови издънки, идва ден, когато съмнението, нечие пошушване или кошмарен сън възкресяват всичко.