Подобен род писания бяха някак търпими за Марк Укачиера, но имаше други, които просто го вбесяваха. Подобно злостно анонимно писание, придружено с пресметнати изчисления, публикувано преди четири месеца в едно от тези проклети списания, прогони нощи наред съня на принца. В приложената таблица с невероятна точност се посочваха всички приходи на крепостта Ороши през последните четири години от кръвното отмъщение, сравняваха се с останалите приходи от царевицата, животновъдството, продажбата на земи, доходите от рудниците и лихвите от дадените заеми и накрая въз основа на всичко това се правеха налудничави изводи. Един от тях бе, че уж в последно време наред с изопачаването на всичко се изопачавали и основните положения в канона като „бесата“, „кръвното отмъщение“, „гостът“, които от големи и свети неща в живота на албанеца с течение на годините са преиначени и постепенно са се превърнали в една нечовешка машина, за да прераснат в наши дни, според автора на статията, в едно капиталистическо предприятие за печалби.
В това писание имаше употребени много чужди думи, които Марк не разбираше, и монахът трябваше търпеливо да му ги обяснява. Така например се срещаха изрази като „кръвна промишленост“, „кръвта като стока“, „механизмът на кръвното отмъщение“, А заглавието на статията беше чудовищно: „Кръвопролитология“.
Естествено, че принцът посредством свои хора в Тирана веднага бе успял да спре издаването на списанието, но въпреки това авторът на статията, независимо от положените от принца усилия, не можа и не можа да бъде открит. Но спирането на списанието съвсем не успокои Марк Укачиера. Самият факт, че тези неща бяха премислени от един човешки мозък и написани, всяваше страх.
Големият стенен часовник удари седем. Марк отново приближи прозореца с поглед, зареян във високите планини, и почувствува как мозъкът му се пръска от напрегнатите мисли. Но както обикновено, това беше временно състояние. Постепенно мислите му сякаш потъваха в някаква сива мъгла. И той като че ли заставаше между мислите и сивкавата мъгла объркан и смутен. Една мисъл просветваше, друга начаса се заличаваше. Марк усещаше как това можеше да продължи с часове, дори с дни.
Не за пръв път мислите му настръхваха пред загадките на Рафш. Но въпреки това за него този свят бе приемлив, естествен и напълно обоснован, докато другата част на света, онази „там долу“, според Марк не беше нищо друго освен блатисти низини, гъмжащи от болести и изродени хора.
Както стоеше така неподвижно до прозореца, което много пъти му се случваше, той се мъчеше да обхване с мислите си безкрайния Рафш, който се простираше от средата на Албания чак отвъд държавните граници. Цялата тази област бе свързана с Марк. Кръвният данък пристигаше от четирите й краища и въпреки това тя бе останала за него една загадка. Лесно му беше на надзорника за земите и лозята и на онзи, който се занимаваше с рудниците. И царевицата, и гроздето се виждаха и на тъмно, а рудата — като копаеш, докато в нивите, за които му се падна честта да отговаря, всичко беше незабележимо. Понякога му се струваше, че е разкрил загадката им и най-сетне ще овладее тайните, но точно в този момент те бавно му се изплъзваха, като онези облаци, които безцелно се разместват по небето. Тогава мислите му отново се връщаха на нивата на смъртта и напразно си блъскаше главата да открие кое я прави плодородна и кое безплодна. Нейната суша бе съвсем друга и често се появяваше посред дъжд и зима, затова беше и по-страшна от всичко останало.
Марк Укачиера въздъхна. С поглед, впит в планинските висини, той се мъчеше да си представи докъде се простира безкрайният Рафш. Той бе изпълнен о хълмове, рудини, потоци, пропасти, сняг, села, църкви, но Марк не се интересуваше от тях. За него безкрайната област се делеше само на две части — едната, която раждаше смърт, и другата, която бе безплодна. В мислите му, както много пъти досега, изплуваше първата част, раждаща смърт, нижеха се земи, хора, хиляди малки и големи напоителни вади, които течаха от запад на изток или от юг на север, край които бяха ставали толкова разпри, а след тях и кръвопролития; стотици и хиляди гранични камъни между ниви и не по-малко синори, край които също лесно пламваше свадата и след това се лееше кръв; десетки хиляди сватове, част от които по различни причини разтуряха сватбите и носеха след себе си само едно — нещастие; цялата мъжка челяд на Рафш, с толкова опасна и буйна кръв, дето си играеше със смъртта като с играчка. Но и другата, безплодната част за съжаление също не бе малка: в близост до гробищата, вече препълнени с мъртъвци, не се допускаха никакви убийства, така че там бяха забранени разправиите, кръвното отмъщение, дори и разговорите; след това свещениците, които никога не стъпваха в кръвна вражда, и всички жени от Рафш, дето също бяха извън кръвното отмъщение.