Много пъти Марк си мислеше такива безумни неща, които не би се осмелил да сподели с никого. Ако например и жените участвуваха наравно с мъжете в кръвното отмъщение… По-късно той не само се срамуваше, но се и ужасяваше от подобни мисли, макар да го спохождаха рядко, предизвикани по-скоро от отчаяние, когато в края на месеца или тримесечието виждаше резултатите от сметките. Уморен, той се мъчеше да си избие от главата тази мисъл, но правеше, каквото правеше, и отново се връщаше на нея. Припомняше си я не за да отправя нападки срещу канона, а просто защото й се учудваше. Марк например се чудеше как сватбите, които обикновено са толкова радостно събитие, често пораждаха такива раздори, че слагаха началото на кръвно отмъщение, докато погребенията, дето бяха така мрачни — почти никога. После правеше сравнение между новите и отколешните кръвни отмъщения. И едните, и другите имаха своите добри и лоши страни. Старите кръвни отмъщения приличаха на отдавна обработвана земя, в тях имаше известна сигурност, но наред с това се чувствуваше някаква студенина и мудност. Новите кръвни отмъщения, обратно, бяха бурни и понякога за един кратък период от двадесетина години даваха толкова убити, колкото старите отмъщения за сто години. От друга страна, понеже бяха твърде неулегнали, бързо можеха да бъдат преустановени с някое помирение, докато старите кръвни отмъщения трудно приемаха помирението. Човешките поколения свикваха с тях още от люлката и тъй като не можеха да си представят живота без кръвното отмъщение, дори и през ум не им минаваше, че могат да се избавят от него. Не случайно се казваше: „Започне ли дванадесетата си година, кръвното отмъщение е като дъба, вече не можеш лесно да го изтръгнеш.“ Марк Укачиера бе стигнал до извода, че и двата вида — отколешното със своята история и новото с жизнената си сила — си влияят едно на друго, че временното стихваме на едното се отразяваше и на другото. Ето, в последно време например му бе трудно да разбере кое от двете кръвни отмъщения първо започна да линее. О, господи — простена той, — ако продължавам така, аз съвсем ще се погубя.
Отмерените удари на часовника го накараха да трепне. Започна да ги брои. Шест, седем, осем… В коридора се чуваше само лекият шум на метла. Гостите още спяха.
Дневната светлина, макар и малко по-силна, продължаваше да таи опази враждебна студенина на далечината, от която идеше, О, господи — въздъхна той, този път толкова дълбоко, че му се стори, сякаш ребрата му се размърдаха като греди на рухваща колиба. Погледът му продължаваше да съзерцава сивото небе, което тегнеше над планините, и не можеше да се разбере дали то ги правеше толкова мрачни, или те помрачаваха небето.
С погледа си Марк Укачиера като че ли задаваше въпрос и едновременно се заканваше и молеше за милост. Какво има — сякаш питаха очите му простора, който се разкриваше пред него, — защо си такъв…
Винаги му се е струвало, че добре познава Рафш, за който казваха, че е една от най-големите и най-внушителни области в Европа, тъй като се простираше ка хиляди квадратни километри в Албания, после продължаваше отвъд границите й, сред албанските родове в Косово и още по-нататък, по онези земи, наричани от славяните „Стара Сърбия“, които всъщност не бяха нищо друго, а част от Рафш. Смяташе, че познава Рафш, по в последно време все по-често чувствуваше как постоянно нещо му се изплъзва. Мислите му упорито кръжаха по хълмове и хребети, сякаш търсеха да открият откъде извират тези необясними неща и онова дори още по-лошо от тях подигравателно отношение, което се долавяше и в светлината на деня. А когато започваха да свистят ветровете, планините опустяваха и Рафш му се струваше понякога съвсем чужд.
Марк знаеше, че механизмът на смъртта беше там горе, издигнат от незапомнени времена, древна воденица, която мелеше ден и нощ и чиито тайни, като надзорник на кръвния данък, той познаваше по-добре от когото и да било. Въпреки всичко това не му помагаше да спре нахлуването на тази отчужденост. И за да се убеди в обратното, той започна трескаво да прехвърля в мислите си, надълго и нашироко, това студено пространство, което се разгръщаше в някаква странна форма в мозъка му, наподобяващо нещо между карта и месал на погребална трапеза.