Голямата беса бе дадена от Крюекюките късно подир обед, малко преди да изтече срокът на първата беса. Един от старейшините на селото, който бе ходил у Крюекюките, дойде в дома на Беришите и им съобщи за даването на тридесетдневната беса, като използува случая да повтори необходимите съвети, че Гьорг не трябва да злоупотребява с тази беса и други подобни.
И след като пратеникът си отиде, Гьорг продължи до стои все така вцепенен в един от ъглите на стаята. Оставаха му да живее още тридесет дни извън всякаква; опасност. След това от всички страни щеше да го дебне пусията на смъртта. Като прилеп, плашен от светлината, пълната луна и огньовете, той щеше да се движи само в мрака.
Тридесет дни — си каза. Изстрелът на пушката край канавката на широкия друм изведнъж бе разделил живота му на две — едната част представляваха досегашните му двадесет и шест години, а другата — тридесет дни, които започваха от днес, седемнадесети март, до седемнадесети април. По-нататък следваше животът му на прилеп, който живот още отсега той изобщо престана да брои.
С крайчеца на окото си Гьорг гледаше част от пейзажа, простиращ се отвъд тясното прозорче. Навън беше март, полуусмихнат, полумразовит, с онази, присъща само нему заслепяваща алпийска светлина. След това идеше април или по-точно неговата първа половина. Гьорг усети някаква болка в лявата страна на гърдите. Април още отсега изплуваше в съзнанието му с особена синева… Но на него малко или много април винаги му се е струвал такъв, месец, в който всичко се раззеленява и обновява. Април, месецът на любовта, както се казва в песните. Това ще бъде неговият недовършен април… И въпреки това по-добре че стана така — помисли си той, без и сам да знае кое е по-добре, че стана така — кръвното отмъщение, което извърши заради убийството на брат си, или това, че сега той бе обречен на кръвно отмъщение.
Беше изминал само половин час, откакто му дадоха тридесетдневната беса, и той сякаш едва сега разбра, че животът му е разделен на две части. Дори му се струваше, че това винаги е било така: едната част бяха цели двадесет и шест години, един муден, муден до отегчение живот, в който имаше двадесет и шест пъти март и април и също толкова зими и лета, докато другата половина бе кратка, само четири седмици, бурна, бърза като лавина, от половин март и половин април и приличаше на два прекършени клона с блестящи като скреж капчици.
Какво щеше да прави през тези тридесет дни, които му оставаха? Обикновено по време на голямата беса хората бързаха да свършат онова, което не бяха успели да изпълнят през първата част от живота си. А ако не беше останало да довършват нещо голямо, тогава се захващаха с най-обикновени работи. По време на сеитба бързаха да засеят, ако бе жетва, жънеха и връзваха снопите, а ако беше минало и едното, и другото, тогава се залавяха с още по-дребни неща — поправяха покрива на къщата, пък, ако и това не бе нужно, тогава просто отиваха нагоре да видят планините или гледаха как отлитат жеравите, или първата паднала слана през октомври. Неженените обикновено по това време се задомяваха, но Гьорг не възнамеряваше да се жени. Годеницата му от един край, далеч оттук, която той изобщо никога не бе видял, се разболя и преди година почина, а той не се сгоди повторно.
Без да откъсва очи от гледката, която се виждаше през прозорчето, макар и вече замъглено, той си мислеше какво ще прави през тези тридесет дни, които му оставаха. Отначало времето му се видя твърде малко, колко е един месец, нямаше да успее да свърши нищо, но след няколко минути тези тридесет дни му се сториха ужасно много, дълги и съвсем ненужни дни.
Седемнадесети март — прошепна той. Двадесет и първи март, двадесет и осми март, четвърти април, единадесети април, седемнадесети април. Осемнадесети… април — денят на смъртта. И така ще дойде смъртоносният април, смъртоносният април и нито веднъж май. Никога вече май.
И както изреждаше така през зъби различни дати ту от април, ту от март, той усети стъпките на баща си, който слизаше от горния кат. В ръце държеше запечатана с восък кожена кесия.
— Ето, Гьорг, петстотин гроша за пролятата кръв — каза той, като му подаде кесията.
Гьорг изблещи очи и скри ръце зад гърба си, сякаш да са колкото се може по-далеч от проклетата кесия.
— Какво? — попита той със сподавен глас. — Защо? Баща му го погледна учуден.
— Как защо? Забрави ли, че трябва да се плати кръвният данък?
— А, да — обади се Гьорг с известно облекчение. — Да.
Кесията още стоеше напреде му и той протегна ръка към нея.
— Вдругиден трябва да тръгнеш за крепостта Ороши — продължи баща му. — Един ден път имаш дотам.