Една сутрин, беше предпоследният ден на март, като слизаше по каменните стълби, той се озова пред баща си. Не му се искаше пръв да го заговори и изчака. Известно време и двамата мълчаха. След малко като през стена, зад която се е скрил някой, чу гласа на баща си:
— Какво искаш да ми кажеш, Гьорг?
— Тате, през тези дни, които ми остават, искам още веднъж да отида да видя планините.
Той го изгледа продължително право в очите. Нищо не му отговори. На мене ми е все едно — помисли ат Гьорг още сънен. В края на краищата голяма работа; че може пак да се сдърпаме и за тази дреболия. Малко ли се гледаха накриво до деня, в който отмъсти. Дали щеше да убие онзи две седмици по-рано, или две по-късно, нямаше никакво значение. Наистина можеше и да не отиде да види планините, само дето напразно си хаби думите. Той се канеше да му каже: „Няма нужда, тате“, но баща му вече бе изкачил стълбите.
След малко той се върна с кесия в ръка. Тя бе съвсем малка в сравнение с онази за кръвния данък. Баща му протегна ръка и му я подаде:
— Върви, Гьорг, и на добър път!
Гьорг взе кесията.
— Благодаря ти, тате.
Той не откъсваше очи от него.
— Само не забравяй — каза тихо баща му, — твоята беса изтича на седемнадесети април. — Сякаш искаше да добави и още нещо, но замълча. — Не забравяй, синко — повтори той.
Гьорг вече няколко дни пътуваше. Минаваше по-различни места. Нощуваше из хановете. Срещаше непознати хора. Затворен в селото, той винаги бе смятал, че из Рафш, особено през зимата, е пусто, но не беше така. В областта беше твърде оживено. Хора от най-различни краища пътуваха към центъра на Рафш или тръгваха от него в разни посоки. Едни се движеха отляво надясно, други точно в обратната посока. Някои се изкачваха към планините, други се спускаха, а повечето ту отиваха нагоре, ту слизаха надолу по един и същи път и го правеха толкова често, че накрая и сами не можеха да разберат изкачват ли се или се спускат.
Понякога Гьорг се сещаше, че дните текат. Бързината, с която летеше времето, му се струваше съвсем необикновена. Докъм обед денят му се виждаше дълъг, след това изведнъж, както неочаквано се търкулва капката роса от цвета на прасковата, така и той преваляше и угасваше. Април беше дошъл, но пролетта едва се задаваше. От време на време някаква синева проблясваше над Албанските Алпи, но толкова бегло, че сякаш всеки миг щеше да се стопи. Април е — казваха пътниците, когато се срещнеха по хановете. Време й е на пролетта, дори много закъсня тази година. И Гьорг изведнъж си спомняше за заръката на баща си, че изтича срокът на дадената беса или по-точно не всичко, което му бе казал, дори нито част от него, а само думата „синко“ накрая и заедно с нея в мисълта му изплуваше остатъка от времето между първи и седемнадесети април, мисълта, че всички ще се радват на целия април, докато за Гьорг той ще бъде половинчат. После се мъчеше да отхвърли тези мисли и се заслушваше в онова, дето разказваха пътниците, които за негова изненада можеха да нямат ни хляб, ни сол в торбите, но винаги имаха какво да споделят.
По хановете можеха да се чуят какви ли не случки и истории за най-различни хора и времена. Той винаги стоеше малко встрани и доволен, че никой не го закача, надаваше ухо. От време на време се разсейваше, губеше нишката и тогава се мъчеше да сравни част от разказаните истории със своя живот или обратно, спомняше си свои преживелици и се опитваше да ги пригоди към разказваните истории. Понякога това му се отдаваше, друг път не.
И навярно така щеше да продължи до края на пътуването му, ако не беше се случило нещо неочаквано. Един ден в хана на име „Новия хан“ (повечето от тях се наричаха Стария или Новия хан) той чу да разказват за някаква закрита кола… Някаква кола, отвътре цялата с черно кадифе… Кола от града, с красиво изработени врати… Да не би да е онази кола — си каза той и целият се превърна в слух. Да, за нея ставаше дума. Говореха за красивата жена с невинни очи и кестеняви коси.