Гьорг трепна. Несъзнателно се огледа наоколо. Това беше един доста занемарен хан, изпълнен с тютюнев дим и миризма на мокри шаячни дрехи и като че ли не стигаше това, та на всичко отгоре и на онзи, който разправяше за жената, му излизаха кълба цигарен дим от устата и вонеше на лук, Гьорг се заоглежда, сякаш искаше да каже: „Чакайте малко, това място съвсем не е подходящо да се говори за тази жена.“ Но те продължаваха да дрънкат и да се смеят, Гьорг остана свит на кълбо в ъгъла си и ту слушаше, ту нищо не чуваше, тъй като ушите му бучаха. И изведнъж откри истинската причина, която го бе накарала да тръгне на път. Причината, която криеше и от самия себе си. Упорито я бе отхвърлял в мислите си, потискал я бе и смяташе, че я е затворил дълбоко в себе си, но ето че тя продължаваше да стои в центъра на съзнанието му — той бе тръгнал на път не за да види планините, а преди всичко да види още веднъж тази жена. Несъзнателно бе търсил колата с меката тапицерия, която непрекъснато пътуваше из Рафш, а той шепнеше подире й: „Какво дириш насам, летяща кола?“ Всъщност с черното си кадифе, с медните дръжки на вратичките и красиво заоблената каросерия тя приличаше повече на саркофаг, какъвто бе видял някога при единственото си посещение в Шкодра, в Голямата църква, на една служба с траурна музика, изпълнявана на орган. И в тази летяща кола-саркофаг беше погледът на жената с кестенявите коси, който така нежно и развълнувано обгръщаше Гьорг, както никой друг на този свят. Много женски очи бяха гледали Гьорг — и пламенно, и срамежливо, и зашеметяващо, и мило, и гальовно, и лукаво, и надменно, но така, както нейните очи — ничии други. Те бяха същевременно и далечни и близки, и открити и загадъчни, и чужди и съчувствени. В нейния поглед наред с пламенната страст, която зашеметяваше, имаше и нещо, което сякаш те плашеше, отвеждаше те далеч, отвъд вселената, отвъд живота, където можеш да намериш покой.
Вечер (когато отделните сънища безразборно запълваха нощите му, както редките звезди проблясват сред тъмното есенно небе) този поглед бе единственото нещо, което не се стопяваше в просъницата. Стоеше край него като изгубен брилянт, събрал сякаш светлината на цялата земя.
Ето, за да види още веднъж тези очи, той бе тръгнал из безкрайния Рафш. А тук пътниците говореха за тази жена като за най-обикновено нещо, в този мръсен хан, сред лютивия дим, с тези уста, пълни с развалени зъби. Гьорг се изправи, свали от рамо пушката и започна да стреля — веднъж… два, четири пъти. Уби всички наоколо, а след това и онези, които се притекоха на помощ заедно с ханджията и настръхналите стражи, после се втурна през вратата, като продължаваше да стреля по ония, които го преследваха, след това и срещу преследвачите, надигнали се от околните села, от цялата област… Всичко това Гьорг си го помисли, а всъщност не направи нищо друго, освен да стане и да излезе пред вратата на хана. Студеният вятър разхлади челото му. Постоя така с притворени очи и несъзнателно си припомни онова, което бе чул преди години в един влажен септемврийски ден, докато чакаше реда си, за да предаде царевицата в общинския склад — че градските момичета се целували с младежите в устата.
По време на пътуването, тъй като вниманието му се раздвояваше, на Гьорг все по-често му се струваше, че пътищата, по които вървеше, нямаха продължение, а бяха на отделни отсечки или на големи преходи. Внезапно се озоваваше пред някой друм или друг хан, докато си мислеше, че все още е на същия път или близо до хана, от който бе тръгнал преди няколко часа. И така, с всеки изминат час и ден след ден, понеже мислите му все повече се откъсваха от реалните неща, пътуването му започваше да прилича на сън.
Сега вече не криеше от себе си, нито пък от другите, че търсеше онази кола. На няколко пъти бе питал дали не са виждали наблизо една закрита кола с особени извивки… с някакви… не зная как да ги нарека… Каква? Обясни по-добре — отвръщаха хората. Кажи каква кола? Една такава, съвсем различна от другите. Отвътре цялата с черно кадифе… обкована по краищата с мед… като ковчег. Сериозно ли приказваш? Да не си се побъркал бе, човече? учудваха се те.
Веднъж му казаха, че са видели подобна кола, но излезе, че била колата на епископа от съседната област, за когото не се знаеше накъде бе тръгнал в това лошо време.
Какво пък толкова, че хората са отседнали в такива мръсни ханове, няма значение, че зъбите им са развалени, стига само да му кажат нещо за колата — си мислеше той.