На няколко пъти попадна на следите й, но после отново ги изгуби. Приближаването на смъртта сякаш правеше още по-желана срещата с тази жена. С извървените пътища сякаш нарастваше и жаждата му да я види.
Веднъж срещна някакъв човек на муле, който му се стори познат. Беше „кръвният надзорник“ от крепостта Ороши, тръгнал кой знае накъде. След като повървя малко, Гьорг извърна глава, сякаш да се увери, че това наистина бе „кръвният надзорник“. Онзи също се беше обърнал и гледаше Гьорг. Този пък какво иска? — си рече Гьорг.
Един ден му казаха, че видели точно такава кола, каквато описваше, но била празна. Друг път му разказаха подробно за колата, дори и за красивата жена на прозорчето, чиито коси били според едни кестеняви, според други, с цвета на лешник.
Поне зная, че е тук някъде из Рафш — мислеше си той. — Значи все още не е напуснала планините.
Но дните на април бързо летяха. Изнизваха се един след друг и тъй като за него бяха броени и по-малко от дните на който и да било друг месец преди, струваше му се, че така стремглаво намаляват, сякаш се топяха.
Не знаеше накъде да върви. Понякога си губеше времето по затънтени пътища, друг път несъзнателно се озоваваше там, откъдето вече бе минал веднъж. Все по-често започваше да го измъчва въпросът дали не върви в погрешна посока. След това му се струваше, че точно това прави и така ще върви до крал на броените дни, които му оставаха, като пътник сомнамбул през този негов половинчат април.
Шеста глава
Семейство Ворпси продължаваше своето пътешествие. Бесиан поглеждаше крадешком профила на жена си. Страните й бяха леко пребледнели, както и преди няколко дни, което я правеше още по-привлекателна. Уморена е — помисли си той, но нищо не й каза. Всъщност през всичките тези дни, той очакваше съвсем естествено да чуе от нея: „Ох, изморих се.“ С нетърпение се надяваше, че тези думи ще прозвучат като някакво избавление от злото, но тя все мълчеше и мълчеше. Пребледняла, Диана гледаше пътя и почти не говореше, а погледът й, който дори когато бе ядосана или обидена, винаги бе разбираем за него, сега беше неузнаваем. Поне да изразяваше недоволство — мислеше си той — или най-лошото, да беше студен, но в него се четеше нещо съвсем друго, сякаш не можеше да се съсредоточи и се рееше наоколо.
Приказките в колата съвсем оредяха. От време на време той правеше опити да възобнови разговора, но тъй като не искаше да се унижава, усилията му бяха твърде сдържани. Най-лошото бе, че не намираше в себе си сили да й се разсърди. От опита си с жени бе забелязал, че често пъти гневът и разправията бяха в състояние изведнъж да разрешат много по-безизходни положения, както бурята освобождава всичко от задушаващата жега, но в израза на очите й имаше нещо, което възпираше гнева у другия, нещо, което се долавяше в погледа на бременните жени. За миг дори той си помисли: да не би да е бременна? После бързо направи наум една проста сметка и съмненията му начаса изчезнаха. Бесиан Ворпси сподави въздишката си, за да не я чуе тя и продължи да гледа през прозорчето. Смрачаваше се.
Той постоя така известно време и отново започна да размисля пак за същото. Поне да кажеше, че не й харесва това пътуване, че е напълно разочарована, че тази негова идея, да прекарат медения си месец в Рафш, бе невиждана идиотщина или да поиска незабавно да се върнат обратно още днес, още сега, още в този миг. Но тя не само че нито веднъж не поиска такова нещо, а дори когато той, за да я улесни, заговори със заобикалки, че могат да се върнат и по-рано, тя бе отвърнала: „Както искаш. Ако желаеш, можем да се върнем и по-рано. Що се отнася до мене, не се тревожи.“
Естествено, че на него на няколко пъти му бе минало през ум да прекъснат пътешествието и незабавно да се върнат, но все таеше някаква надежда, че ще може още нещо да научи. Дори му се струваше, че ако нещичко допълни към написаното, това ще стане само докато са в Рафш, приберат ли се, вече нищо не можеше да промени от онова, което бе написал.
Навън съвсем се стъмни и лицето й почти не се различаваше в мрака. На няколко пъти той се наведе до прозорчето, но не можа да разбере къде се намират. След малко лунната светлина обля пътя и той приближи глава до стъклото. Дълго стоя така, докато тръпките от студеното стъкло се пренесоха от челото по цялото му тяло. Пътят блестеше като стъкло под лунната светлина. Вляво се появиха очертанията на някаква малка църква, след това забеляза воденица, за която по-скоро би повярвал, че е издигната сред тази пустош да мели сняг, отколкото царевица. Ръката му затърси на облегалката нейната ръка.