— Диана — обърна се той тихо, — погледни навън. Струва ми се, че пътят, по който вървим, е закрилян от беса.
Тя приближи глава до стъклото. Все така тихо и с пестеливи думи, които свързваше по толкова особен начин, че на нея й изглеждаха все по-неестествени, той й обясняваше какво ще рече път под закрилата ма беса. Струваше й се, че и студената лунна светлина допринасяше думите му да звучат така странно.
След като завърши, той приближи глава до шията й и нерешително я прегърна. Сноп лунна светлина падна на два-три пъти върху коленете й. Диана не помръдна, нито се притисна към него, нито се отдръпна. Лъхна то познатият приятен мирис и той едва овладя въздишката си. Надяваше се, че най-сетне жена му ще отвори уста. Очакваше поне някакъв малък упрек или въздишка. Но Диана продължаваше да е все така вглъбена в своето мълчание, изглеждаше тъжна, като пуста нива, в която се оглеждат само звездите. О, господи — си каза той. — Какво става с мене?
Денят бе ту облачен, ту ясен. Конете леко потропваха по каменистия път. Пътуваха по Пътя край кръста. Отвъд прозорчето се простираше познатата гледка. Само че сега тук-таме, кога по-наблизо, кога някъде в далечината, проблясваше синева. Снегът бе започнал да се топи най-напред по ниските места, където покриваше земята, оставяйки по пукнатините й тънка корица лед.
— Коя дата е днес? — попита Диана.
Малко зачуден, той я погледна за миг в недоумение и след това отговори:
— Единадесети април.
Тя понечи да продължи. Говори — си каза той наум. Говори, моля те. Някаква надежда трепна у него. Кажи каквото и да е, само не мълчи.
Устните й, които той следеше с крайчеца на окото си, отново се размърдаха, за да кажат онова, което бе премълчала преди малко.
— Помниш ли планинеца, когото срещнахме на път за крепостта?
— Да, спомням си го. Естествено.
Какво беше пък това „естествено“ съвсем не на място — ядоса се той за миг на себе си, без да знае защо. Навярно се ядоса на готовността си на всяка цена да продължи разговора. А може и за друго, че не успя да намери веднага някоя по-подходяща дума.
— Неговата беса изтичаше по средата на април, нали?
— Да нещо такова. Да, да, точно в средата на април.
— Просто изведнъж се сетих — каза тя, без да откъсва очи от стъклото.
Просто така — си рече наум и думите му се сториха пагубни, като нещо красиво, намазано с отрова. Някъде дълбоко у него се надигаше гняв. Да не би да прави всичко това просто ей така? Безпричинно, само за да ме измъчва? Но гневът му веднага стихна.
През последните дни тя на няколко пъти внезапно бе извръщала глава назад, за да види младите планинци, които колата настигаше по пътя. Мина му през ум, че навярно се надяваше отново да срещне онзи планинец от хана, но не отдаде никакво значение на това. Дори и сега, когато тя попита за него, също не му направи особено впечатление.
Внезапното спиране на колата прекъсна мислите му.
— Какво става? — попита той, без да се обръща към някого.
Кочияшът бе слязъл и след малко застана пред прозорчето, като сочеше с ръка нещо напред. Едва тогава Бесиан Ворпси забеляза някаква старица, седнала насред пътя, превита на две. Жената гледаше към тях и нещо обясняваше. Бесиан отвори вратичката на колата.
— Тази старица разправя, че не може да се помръдне — обясни кочияшът.
Бесиан слезе, направи няколко стъпки, за да раздвижи изтръпналите си крака, и се приближи до старицата, която пъшкаше и от време на време се хващаше за коляното.
— Какво се е случило, майко? — попита я Бесиан.
— Ох, проклета болка — изплака старата. — От сутринта се превивам тук и не мога да помръдна синко.
Тя беше облечена с везан сукман като всички планинки от този край, а под забрадката й се подаваше кичур побелели коси.
— Цяла сутрин чакам да мине някой, за да ми помогне да се вдигна.
— Откъде си? — попита я кочияшът.
— Ей там, от онова село — и старата посочи с ръка някъде напред. — Не е далеч, все по широкия друм се върви.
— Ще те закараме с колата — каза Бесиан.
— Благодаря ти, синко.
Двамата с кочияша внимателно я хванаха под мишниците, помогнаха й да стане и я поведоха към колата. Диана ги наблюдаваше от прозорчето.
— Добър ден, дъще — поздрави старата, когато я настаниха в колата.
— Добър ден, майко — отвърна Диана, като й правеше място.
— Ох — въздъхна старицата, щом колата потегли, — цяла сутрин стоя сам-самичка насред пътя. Отникъде жива душа не се зададе. Рекох си, тук ще се мре.
— Наистина — отвърна Бесиан — много пуст ми се вижда този път. Голямо ли е селото ви или не?