— Голямо — рече старата и лицето й помръкна. — За голямо, голямо е, ей богу, но за какво му е…
Бесиан внимателно наблюдаваше чертите на тъжното й лице. Стори му се, че в него долови някаква враждебност към всичко живо в селото, задето никой не бе минал насам, за да й помогне, и я бяха забравили. Но онова, което помрачаваше лицето на планинката, беше нещо повече от огорчение.
— Голямо ни е селото, но повечето мъже са се затворили по изгнаническите кули, затова и останах така насред пътя и си помислих, че тук ще мра.
— Заради кръвни отмъщения ли са се затворили по кулите?
— Да, синко. Никога досега не е било такова чудо. Винаги е имало отмъщения в нашето село, ала толкова кръв като сега не се е проливала.
Старицата дълбоко въздъхна.
— От всичко двеста къщи я има двадесетина да не са в кръвна вражда.
— Как е възможно?
— Сам ще видиш, синко. Селото е пусто, сякаш е минала чума.
Бесиан приближи глава до стъклото, но селото все още не се виждаше.
— Преди два месеца и аз зарових един внук — продължи старата. — И добър, и хубав беше, милият.
И тя започна да разказва как убили внука й, но разказваше по такъв странен начин, че редът на думите й постоянно се променяше. Между тях се промъкваше ту стон на болка, ту възхищение. Като още неузрял плод говорът й сякаш щеше да се превърне от обикновен разказ в нещо като епична песен или оплакване. Навярно така се раждат и народните песни — помисли си Бесиан.
Той не откъсваше очи от планинката. Разказът й, който стана начало на песен, предизвика и съответните промени в израза на лицето й. В очите й напираше плач, но сълзи не се появиха. Така те изглеждаха още по-нажалени.
Колата вече бе влязла в голямото село. Тропотът на колелетата глухо отекваше по пустия друм. От двете му страни се издигаха каменни къщи, които сред дневната светлина изглеждаха още по-смълчани.
— Това е домът на Шкрелите, а онзи по-нататък — на Красниките. Кръвното отмъщение между двата рода е толкова объркано, че никой не знае чий ред е сега да отмъщава, затова мъжете и на двете семейства са се затворили в каменните кули — обясняваше старицата. — Онази високата къща на три ката е на Видреките, които са в кръвна вражда с Бунгите, ей там е тяхната къща, виждате ли я, стените й до половината са от черен камък. Ето и домовете на Маркаите и Доданаите, които също са в кръвна вражда. Тази пролет изнесоха по два ковчега от къща. А онези къщи, дето са една до друга, са на Укаите и Крюезезите, които са толкова близо, че пушките им гърмят направо от прозорците, без да става нужда да излизат навън. От тези два рода по кръвен враг стрелят не само мъжете, а и жените, та дори и момите.
Планинката продължаваше да разказва, а те доближаваха глави ту към едното, ту към другото прозорче, за да си изяснят чудноватата посока на кръвното отмъщение така, както го обясняваше старицата. Не се забелязваше никакъв признак на живот по смълчаните каменни кули на къщите. Плахото слънце, което хвърляше отвесна светлина по каменните стени, ги правеше още по-пусти.
Свалиха старата някъде насред селото и я отведоха до портата на къщата. Колата продължи пътя си сред каменното царство, което сякаш бе омагьосано. И само като си помислиш, че зад тези стени и кули с тесни като на бойници отвори има хора — разсъждаваше Бесиан Ворпси — и девойки с топла гръд, и току-що задомени невести. За миг му се стори, че долавя отвъд студените камъни пулса на живота и онова ужасно вътрешно напрежение, което напира и удря със страхотна сила по стените, а отвън тези камъни и тесни отвори по кулите не говореха нищо сред плахите слънчеви лъчи. И какво те засяга всичко това — си рече той. Ти по-добре виж студенината у жена си. Най-после гневът му изведнъж се надигна и той рязко извърна глава към Диана, за да наруши най-сетне ужасното мълчание, да й заговори, да й поиска в края на краищата обяснение за държанието й и за това загадъчно мълчание.
Не за пръв път през този ден се канеше да й поиска обяснение. Десетки пъти бе повтарял наум фразите, като се почне от най-нежните: „Диана, какво ти е, кажи ми, какво те измъчва“, и се стигне до най-грубите, които не могат да се изразят, без да се употреби думата „дявол“ например: „Какво те е прихванало, дявол да те вземе?“, „За какъв дявол мълчиш“, „Тогава върви по дяволите!“ Наистина тази дума бе незаменима при такива случаи. Ето и сега, когато се разгневи, тя първа дойде на върха на езика му, готова да се вмъкне във всеки израз, жадна да вземе участие в каквато и да е разправия. Но както и при други случаи, той не само че не я употреби пред Диана, а като човек, който трябва да изкупи грешката си, я отправи най-напред към себе си. Все още бе с извърната към жена си глава и вместо да я заговори, си каза: „Какво ме прихваща, дявол да го вземе!“