Докато чакаха ханджията да им донесе обеди, те гледаха мълчаливо наоколо.
— Другите ханове бяха по-оживени — обади се накрая Диана. — Тук е доста спокойно.
— Мисля, че това е по-добре — и Бесиан погледна часовника си. — Въпреки че сега е едно такова време… — Личеше, че мислеше за нещо друго и непрекъснато барабанеше с пръсти по масата. — Но не е чак толкова лошо, какво ще кажеш?
— Наистина, особено отвън.
— Покривът му е стръмен, каквито ти харесваш. Стръмен, за да се свлича снегът през зимата.
Тя потвърди с глава. Изразът на лицето й сега бе по-дружелюбен, макар да личеше умората.
— Да пренощуваме ли тук тази вечер?
Докато я питаше, Бесиан усети как сърцето му глухо се разтуптя. Какво ми става? — си каза той. Когато я покани за пръв път у тях, след запознанството им, по-малко се бе развълнувал, отколкото сега, когато му беше законна съпруга. Просто да полудееш — помисли си той.
— Както искаш — отвърна Диана.
— Какво?
Тя го погледна учудено.
— Ти ме попита дали искам да пренощуваме тук тази вечер.
— Съгласна ли си?
— Разбира се.
Прекрасно — си каза той. Идеше му да прегърне тази любима глава, която през всичките тези дни толкова го бе измъчила. Едно топло, непознато досега чувство изпълни цялото му същество. След толкова нощи, прекарани поотделно, в най-различни стаи, най-сетне щяха да спят заедно в усамотения алпийски хан, сред безлюдните пътища. Наистина по-добре е, че стана така, иначе нямаше да опознае чувството на съмнение, което рядко се случва някой да не изпита в живота си. У него отново се възвърна увереността, че притежава любимата жена. Толкова далечна му се бе сторила тя през последните дни, че сякаш отново я опознаваше, както по време на моминството й. Дори това повторно преживяване му се видя много по-любопитно и много по-приятно. Не случайна е приказката, че всяко зло е за добро.
Той усети зад гърба си някакво движение, след което се разнесе миризмата на пържено. Носеха чиниите с яйцата.
Бесиан повдигна глава.
— Имате ли някоя хубава стая за нощуване?
— Разбира се, господине — отвърна ханджията уверено. — Дори с огнище.
— Наистина ли? Но това е прекрасно.
— Така е — продължи ханджията. — Трудно е да се намери стая като моята в който и да е друг хан по тези краища.
Наистина съм имал късмет — помисли си Бесиан.
— След като се нахраните, можете да видите и стаята, господине — продължи ханджията.
— С удоволствие.
На Бесиан не му се ядеше. Диана също хапна съвсем малко от пържените яйца. После поиска сирене, което остави, тъй като бе доста твърдо, след това поръча кисело мляко и накрая пак яйца, но този път варени. Бесиан си взе същите неща, но почти нищо не докосна.
Веднага след обеда те се качиха на горния етаж, за да видят стаята. А стаята, която според ханджията бе гордостта на всички ханове от този край на Рафш, беше най-обикновена, с два прозореца на север, отвън с дървени капаци и голямо легло, застлано с вълнена покривка. Но огнището наистина бе рядко красиво.
— Стаята е добра — каза Бесиан, като погледна въпросително жена си.
— Може ли да запалим огъня? — попита тя.
— Разбира се, госпожо. Веднага ще го запаля.
На Бесиан му се стори, че за пръв път от толкова дни видя да трепва радост в очите й.
Ханджията излезе и след малко се върна с наръч дърва. Той доста несръчно запали огъня, което говореше, че твърде рядко го правеше. Двамата го наблюдаваха така, сякаш за първи път виждаха да се пали огън. Най-после ханджията излезе от стаята и Бесиан отново почувствува приглушените удари в гърдите си. Погледът му на няколко пъти се плъзна по голямото легло, чиято млечнобяла покривка го правеше някак по-топло. Диана стоеше край огъня с гръб към съпруга си. С трепет, сякаш се приближаваше до непозната жена, Бесиан направи две крачки и сложи ръка на рамото й. Тя бе скръстила ръце и стоеше, без да помръдне. Той започна да я целува по врата и близо до устните. От време на време погледът му долавяше червеникавите отблясъци на огъня по слепоочията й. Накрая, когато ласките му станаха твърде настойчиви, тя каза тихо:
— Не сега.
— Но защо?
— Стаята е все още доста студена… Освен това трябва и да се измия.
— Права си — отвърна той, като я целуна по косите. Без да каже нищо повече, Бесиан се отдръпна и излезе. Шумът от стъпките му по стълбите най-красноречиво говореха колко е радостен. След малко се върна с кофа вода.
— Благодаря ти — каза Диана и му се усмихна.
Като зашеметен той сложи кофата върху огъня, но после се сети за нещо, наведе се и взе да оглежда отвътре огнището, като се пазеше с длан от искрите. Най-сетне, изглежда, откри онова, което търсеше и извика: