— Ето къде било.
Диана също се наведе и видя синджира с куката, които висяха в средата, както в повечето селски огнища, целите почернели от сажди. Бесиан повдигна кофата и като се подпираше с едната ръка на стената, се опита да я окачи на куката.
— Внимавай — извика Диана, — ще се изгориш.
Но той вече бе успял да закачи кофата и се смееше на леко зачервената си от огъня ръка.
— Изгори ли се?
— Нищо ми няма.
По стълбите се зачуха нечии стъпки. Беше кочияшът, който носеше куфарите им. Докато го гледаше усмихнат, на Бесиан му се струваше, че всичките тези хора, които се качваха и слизаха по стълбите с дърва в ръце, с куфари и чанти допринасяха за неговото щастие. Не го свърташе на едно място.
— Искаш ли, докато се стопли стаята и водата, да отидем да пием кафе?
— Кафе ли? Както искаш — отвърна тя. — Може би ще е по-добре малко да се поразходим. Главата ми бучи от друсането на колата.
След малко те слязоха по скърцащите стълби. Бесиан не пропусна да каже на ханджията да наглежда огъня, докато отидат да се поразходят.
— Няма ли някое красиво място наоколо, което човек си заслужава да види?
— Някое красиво място наоколо ли? — и ханджията поклати отрицателно глава. — Няма, господине, наоколо е, кажи-речи, пустош.
— Така ли?
— Да, освен… Чакайте малко. Вие нали сте с кола?
Това вече е съвсем друго. На половин, най-много три четвърти час оттук, ако конете са уморени, можете да отидете до село Горна бяла вода, за да видите алпийските езера.
— Горна бяла вода на половин час път оттук с кола? — попита изненадан Бесиан.
— Да, господине. Най-много три четвърти час. Чужденците, които са минавали насам, не са пропускали случая да ги видят.
— Какво ще кажеш? — обърна се той към жена си. — Въпреки че ни омръзна пътуването с кола, смятам, че си заслужава да видим селото и особено прочутите езера.
— Спомням си за тях от часовете по география — отвърна тя.
— Въздухът там е прекрасен. И освен това, докато се върнем, стаята съвсем ще се затопли… — Той спря за миг и я погледна изпитателно.
— Да отидем.
Ханджията отиде да повика кочияша, който с известна неохота се появи след малко. Трябваше отново да впряга конете, които току-що бе разпрегнал, но въпреки това не възрази. Докато се качваха в колата, Бесиан пак напомни на ханджията да наглежда огъня. Когато потеглиха, на него му мина през ум дали не сгреши, че изостави стаята в хана, но веднага се успокои, като си каза, че след една приятна разходка Диана ще има много по-голямо желание за всичко.
Следобедът разпръскваше мека светлина наоколо. Кой знае откъде нахлуваха кървавочервени слънчеви отблясъци, от които въздухът ставаше някак по-топъл, отколкото беше всъщност.
— Дните пораснаха — обади се той, а наум се упрекна: Какви глупости дрънкам! Времето е хубаво… Дните станаха вече по-дълги…
Такива приказки обикновено са средство да се запълни празнотата в разговор между хора, които твърде малко се познават едни други. Да не би и те да бяха станали толкова чужди, че да прибягват до подобни думи? Е, стига де — ядоса, се той на себе си, — какви ги бълнуваш? Мина онова време.
Горна бяла вода се оказа по-близко, отколкото очакваха. Отдалеч къщите на селото изглеждаха като покрити с лишеи. На места снегът все още не бе се стопил и земята край него чернееше още повече.
Колата продължи нататък към езерата, без да минава през селото. Като слязоха, зачуха звъна на църковна камбана. Диана забави крачки. Извърна глава за да разбере от коя посока идеха звуците, но църква не се виждаше. Само парчета чернееща земя, вкопчени сякаш на живот и смърт в неразтопения бял сняг, се набиха за миг в очите й. Диана им извърна гръб и се облегна на ръката на мъжа си. Приближаваха едно от езерата.
— Колко са всичко? — попита тя.
— Струва ми се, шест.
Вървяха сами по дебелия кафеникав килим от нападали през различните годишни времена листа, тук-таме изгнили, като от някаква рядка болест. Заедно с тежестта на ръката й Бесиан усети, че жена му се кани нещо да му каже. Шумоленето на листата под краката им сякаш я успокояваше.
— Ето още едно езеро — обади се неочаквано тя, като посочи с ръка между боровете точно когато той извърна глава нататък. — Бесиан, сега сигурно ще напишеш нещо по-хубаво за Рафш?
Той се обърна като ужилен. В последния миг се овладя да не извика: „Какво?“ Не, по-добре да не чуе повторно въпроса й. Стори му се, като че ли нажежена подкова докосна челото му.
— След това пътуване — продължи тя с мек глас — е съвсем естествено… да напишеш нещо по-правдиво…