Гьорг нямаше никакво желание да върви където и да било.
— Не може ли да почака тази работа, тате? Веднага ли трябва да се плати?
— Да, синко. Тази работа не търпи отлагане. Кръвният данък трябва да се плати веднага след проливане на кръвта.
Кесията беше в дясната ръка на Гьорг. Тя бе тежка. В нея бяха събрани спестяванията от различните годишни времена, седмица след седмица, месец след месец, докато чакаха кръвното отмъщение.
— Вдругиден — повтори баща му. — В крепостта Ороши.
Той се бе приближил до прозорчето и съсредоточено гледаше нещо навън. В ъглите на очите му блестеше доволство.
— Ела насам — обърна се бащата с мек глас.
Гьорг се приближи.
Долу на двора, на телта за простиране, бе окачена една риза.
— Ризата на твоя брат — почти прошепна баща му. — Ризата на Мъхил.
Гьорг не откъсваше очи от нея. Бяла, тя се поклащаше от вятъра, развяваше се и весело се издуваше на телта.
След година и половина, в деня, когато убиха брат му, най-сетне майка му бе изпрала ризата, която злочестият беше облякъл него ден. Близо година и половина ризата вися така окървавена, както го изискваше канонът, на горния кат, очаквайки да бъде изпрана едва след кръвното отмъщение. Казваха, че когато кървавите петна по ризата започнели да пожълтяват, това било знак, че мъртвият се тревожи, че още не са отмъстили за пролятата му кръв. Като безпогрешен барометър ризата показваше дали е още рано, или е станало късно за разплата. Чрез нея дълбоко от земята, в която лежеше, мъртвият изпращаше своето предупреждение.
Колко пъти в часове на самота Гьорг се качваше на горния кат, за да види злочестата риза. Кървавите петна все повече и повече пожълтяваха. Това показваше, че мъртвият няма покой. Много пъти Гьорг бе виждал насън как перат тази риза сред сапунената пяна и как тя се белва чиста като пролетно небе. Но на сутринта ризата отново висеше там цялата в керемиденочервени петна от засъхналата кръв.
И ето най-сетне опраната риза висеше на телта, но за учудване Гьорг не изпитваше от това някакво облекчение.
В същото време като ново знаме, което се вдига след свалянето на предшествуващото, на горния кат в дома на Крюекюките висеше окървавената риза на току-що убития.
Студът и жегата щяха да оказват своето влияние върху цвета на засъхналата кръв по платното на ризата, но на никой не му се искаше и да знае за това и всички настъпили промени щяха да се тълкуват единствено като тайнствени призиви, на които никой не може да се противопостави.
Втора глава
Вече няколко часа Гьорг вървеше по високото плато и въпреки това нямаше никакви признаци, че приближава крепостта Ороши.
Под ситния дъжд безименните ридове или по-право хълмовете, чиито имена той не знаеше, изникваха един след друг пред него оголени и тъжни. Зад тях в далечината едва се различаваха планините, защото бе такава мъгла, че човек по-скоро би повярвал, че зад воала й се крие бледото отражение на една-единствена планина, многократно пречупено като в миражите, а не купчина един от друг по-високи планински масиви. Мъглата сякаш ги бе превърнала в неосезаеми, но за учудване те изглеждаха още по-потискащи, отколкото при хубаво време, когато ясно се открояваха скалите и сипеите им.
Камъчетата по друма глухо трополяха под цървулите на Гьорг. По пътя рядко се срещаха селяни и още по-нарядко се виждаха в този край селища и ханове. Но дори и да имаше, Гьорг не възнамеряваше да спира където и да било. Той трябваше на всяка цена да стигне тази вечер, макар и късно, в крепостта Ороши, за да може на следващия ден да тръгне обратно за село.
В по-голямата си част пътят беше пуст. Сегиз-тогиз се мяркаше сред мъглата по някой и друг планинец, тръгнал като него нанякъде. В такъв мъглив ден отдалеч и селяните приличаха на сенки, като всичко наоколо.
И селищата също бяха смълчани като пътя. От стръмните покриви на къщите тук-таме се издигаше сивкав дим. „Къща се нарича и тази от камък с кули, и колибата, и всяко друго място, стига да има покрив и димящо огнище.“ И сам Гьорг не разбра защо си припомни това определение от канона за дома, което знаеше още от детство. „В къща не се влиза, без да повикаш и преди да ти отговори стопанинът“… Но аз не възнамерявам нито да чукам, нито да влизам където и да било — си каза той като за свое оправдание.
Дъждът не спираше. По пътя за трети път срещна група планинци. Те вървяха един след друг, нарамили по чувал царевица. Под тежестта на товара гърбините им изглеждаха още по-изкривени. Навярно царевицата се е намокрила — помисли си той. Веднъж и на него му се бе случило да носи чувал царевица от склада на областния град до село под дъжда.