— Разбира се, разбира се — отвърна той.
Но нажежената подкова продължаваше да стои на челото му. Започваше да разкрива загадката ма странното мълчание на жена си… Впрочем това никога не е представлявало загадка за него… Беше почти уверен и очакваше, че тя ще поиска нещо преди тази нова любовна нощ като възнаграждение за споразумението им.
— Аз напълно те разбирам, Диана — каза той с изненадващо уморен глас, — естествено, че ми е доста трудно, но напълно те разбирам…
— Тук е приказно — прекъсна го тя. — Добре, че дойдохме.
Той я слушаше, но мисълта му бе съвсем другаде.
Така стигнаха до следващото езеро, след което решиха да се връщат. По пътя мислите му все по-често се пренасяха към топлата стая с огнището, която ги очакваше в хана.
Така стигнаха до мястото, където бяха оставили колата, но вместо да се качат, продължиха пеша, за да видят селото. Колата ги следваше.
Първите хора, които срещнаха, бяха две планинки с бъкли вода на рамо. Жените позабавиха крачките си, за да ги огледат. За разлика от красивата местност наоколо, каменните къщи изглеждаха още по-мрачни: отблизо. Из селските улички и особено на площада пред църквата имаше доста хора. Белите беневреци с: черни гайтани встрани, които поразително наподобяваха знаците за високо електрическо напрежение, придаваха някаква припряност в походката на мъжете.
— Нещо се е случило — каза Бесиан.
Те заоглеждаха хората, за да разберат какво е станало. Навярно имаше някакво празнично събитие.
— Това там сигурно е изгнаническата кула? — попита Диана.
— Сигурно. На такава прилича.
Диана се повдигна на пръсти, за да види по-добре усамотената кула.
— Ако на онзи планинец, дето го срещнахме при хана, тези дни е изтекла бесата, навярно се е затворил в някоя такава кула?
— Възможно е — отвърна Бесиан, без да откъсва очи от насъбралите се хора.
— Ами ако изтече бесата на обречения, докато е още на път, далеч от селото си, може ли да се приюта в която и да е изгнаническа кула?
— Смятам, че може. Същото е и с пътниците, които замръкват някъде и отсядат в първата къща, която се изпречи пред очите им.
— Значи той може да е и в тази кула?
Бесиан се усмихна.
— Възможно е, въпреки че не ми се вярва. Има толкова много изгнанически кули и освен това ние го срещнахме твърде далеч оттук.
Диана извърна още веднъж глава към кулата и на: него му се стори, че долови в погледа й някаква многозначителна усмивка. В това време забелязаха, че някой от тълпата им махаше с ръка. Разпознаха мъжа с карираното сако и няколко други познати лица.
— Я виж ти — обади се Бесиан, като кимна с глава нататък.
— Али Бинаку — отвърна Диана едва чуто, но не можа да се разбере дали се зарадва, или не на тази среща.
Поздравиха се с тях насред площада. Разбира се, геометърът вече бе обърнал няколко чашки. Светлите очи на лекаря, дори не само те, а и лицето му с прозрачната червеникава кожа бяха тъжни, а зад обикновената сдържаност на Али Бинаку се долавяше известна умора. Зад тях стоеше внушителна група планинци.
— Продължавате ли пътешествието си из Рафш? — попита Али Бинаку.
— Да — отвърна Бесиан. — Още малко.
— Сега дните пораснаха.
— Наистина. Април се усеща. А вие какво правите насам?
— Ние ли? — отвърна геометърът. — Както винаги, от село на село и от едно място на друго… Портрет на група мъже с петно кръв.
— Какво?
— Исках да се изразя по-образно… Така да се каже, да направя едно сравнение между нас и света на картините.
Али Бинаку го изгледа студено.
— Пак някакъв спор ли разрешавате? — обърна се Бесиан към Али Бинаку.
Той потвърди с глава.
— И то какъв — намеси се отново геометърът. — Днес той — и посочи с глава към Али Бинаку — произнесе такава присъда, която ще се предава от уста на уста и от поколение на поколение.
— Не трябва да се преувеличават нещата — обади се Али Бинаку.
— Аз нищо не преувеличавам. Освен това един писател трябва да чуе каква присъда си произнесъл — отвърна геометърът.
След малко случаят, заради който бяха повикани Али Бинаку и помощниците му, бе възпроизведен от неколцина, които се прекъсваха помежду си, като допълваха или отхвърляха нещо от казаното, особено от разказа на геометъра. Ставаше дума за следното:
Преди седмица някакъв род решил да убие една девойка от семейството, която се оказала бременна. Разбира се, след това възнамерявали да убият и момъка, който имал любовни връзки с нея. Междувременно семейството на младежа научило, че детето в утробата на убитата било момче, Веднага заявили, че встъпват в кръвна вражда с рода на момичето заради мъжката рожба, която според канона вече принадлежала към тяхното семейство, независимо че момъкът не е минал под венчило с девойката. Родът на младежа заявил, че ще отмъсти за убитото дете, тоест че е техен ред да убият някого от семейството на момичето. По този начин родът на виновника освобождавал момъка от кръвно отмъщение, тъй като следвало те да убият и по този начин завързвали ръцете на противната страна за неопределено време. Естествено семейството на убитата веднага се противопоставило на подобно решение. Работата опряла до съвета на старейшините в селото, но не било толкова лесно и те да разрешат този въпрос. Родът на момичето, зашеметен от нещастието, побеснял при мисълта, че противната страна ще убие още един човек от тях, вместо те да си отмъстят на онзи никаквец, който станал причина за смъртта на девойката, и с това да си разчистят сметките. Но според канона мъжката рожба още в утробата на майката вече принадлежи към рода на бащата и за смъртта на детето се отмъщава, както за убит мъж. Старейшините на селото не могли да разрешат въпроса и повикали Али Бинаку.