Съденето завършило преди час. (Точно когато ние сме се разхождали край езерата — помисли си Бесиан.) Както всички присъди според канона, решението било съвсем кратко. Представителят от рода на момъка се обърнал към Али Бинаку: „Искам да зная защо ми изсипаха това брашно?“ (което, с езика на канона, ще рече — това неродено дете). И Али Бинаку веднага му отвърнал: „А какво диреше вашето брашно в чужд чувал?“ (тоест това дете в утробата на невенчаната мома). С това решение и едната, и другата страна загубвали правата си на кръвно отмъщение и по този начин кръвната вражда се преустановявала.
Спокоен, без нито един мускул да трепва по бледото му лице, и без да се намесва, Али Бинаку слушаше оживения разказ за произнесената от него присъда.
— Знаменит е — обади се накрая геометърът с насълзени от алкохола очи и с възхищение.
Без да усетят, писателят и жена му се смесиха с тълпата и започнаха да се разхождат из селския площад. Групата на Али Бинаку ту минаваше напред, ту следваше младата двойка.
— В края на краищата, ако погледнеш хладнокръвно, нещата са много по-прости — обади се лекарят, когато се изравни със семейство Ворпси. — Дори и последният случай, който изглежда толкова драматичен, всъщност води само до ново безсмислено кръвопролитие.
Лекарят продължаваше да говори, но Бесиан го слушаше разсеяно. Безпокоеше го мисълта да не би подновяването на този разговор да се отрази зле на Диана. През последните няколко дни те се бяха откъснали от подобни теми и предишната й веселост най-сетне започна да се възвръща.
— А вие как сте стигнали до Рафш? — попита Бесиан, колкото да каже нещо. — Вие сте лекар, нали?
Другият горчиво се усмихна.
— Бях лекар, сега съм нещо друго.
В очите му се четеше неописуема тъга и Бесиан си помисли, че колкото и да изглеждаха открити, дори на пръв поглед да създаваха впечатление на равнодушни, все пак очите най-добре от всичко можеха да изразят мъката.
— Аз съм хирург, завърших в Австрия — продължи лекарят. — Бях студент от единствената група, която кралството изпрати да следва с държавни стипендии в чужбина. Вие навярно сте чули какво стана с по-голямата част от тези студенти, когато се завърнаха в родината. Ето, аз съм един от тях. Пълно разочарование — нито клиника, нито възможности за упражняване на професията. Известно време стоях без работа, след това съвсем случайно, в едно кафене в Тирана, се запознах с този човек — и той посочи е глава геометъра, — който ми предложи тази странна работа.
— Портрет на група мъже с петно кръв — повтори геометърът, който бе приближил и слушаше разговора им. — Където има кръв, там сме и ние.
Лекарят не обърка никакво внимание на думите му.
— Вие като лекар нужен ли сте в работата на Али Бинаку? — попита Бесиан.
— Естествено, иначе не би ме взел със себе си.
Бесиан Ворпси изгледа смаяно събеседника си.
— Няма нищо за учудване — продължи лекарят. — Когато се съди според канона, главно при убийства и особено при нанесени рани, винаги е необходимо присъствието на някой, който да има най-елементарни познания по медицина. Разбира се, за хирургия не може да става и дума. Дори бих казал, че най-голямата ирония в случая е именно тази, че аз се занимавам с неща, които може да свърши и най-обикновеният фелдшер, да не кажа и всеки друг, който знае нещо за анатомията на човешкото тяло.
— Който знае нещо? И това достатъчно ли е?
Лекарят отново горчиво се усмихна.
— За съжаление вие навярно смятате, че аз се занимавам тук с лекуване на рани?