— Естествено. Разбирам, че поради основателни причини, които изложихте, сте изоставили професията си на хирург, но рани можете да лекувате, нали?
— Не — отвърна лекарят. — Щеше да е половин беда, ако можех поне да лекувам раните, но аз изобщо не се занимавам с това. Разбирате ли ме? Предполагам, че не. Планинците цял живот сами са си лекували раните и това продължава и до днес — с ракия, тютюн, по най-примитивни начини, какъвто е например ваденето на куршум с куршум, и други. Те никога не търсят помощта на лекаря. Аз присъствувам тук за нещо съвсем друго, разбирате ли ме? Аз съм тук не като лекар, дори не и като фелдшер, а нещо като помощник-юрист. Чудно ли ви се струва?
— Не съм изненадан — отвърна Бесиан. — И аз познавам отчасти канона и мога да си представя с какво се занимавате.
— С изброяване на раните и с тяхното степенуване, само с това — каза отсечено лекарят.
За пръв път, откакто разговаряха, на Бесиан му се стори, че събеседникът му започваше да нервничи. Той извърна глава към Диана, но не можа да срещне погледа й. Този разговор ще й се отрази зле — помисли той, — но както и да е. Само да свърши колкото се може по-скоро и да се махнат оттук.
— Вие навярно знаете, че според канона за раняване се заплаща глоба. В зависимост от мястото й глобата за всяка рана е различна. Например за раните по главата се заплаща два пъти по-голяма глоба от тази за раните по тялото, които също се делят на две категории — от кръста нагоре и от кръста надолу. Моята работа като помощник на Али Бинаку се изразява само в това: да определя броя на раните и мястото им.
Лекарят погледна първо Бесиан, след това съпругата му, сякаш да се увери дали добре са го разбрали.
— При съденето раняванията създават много повече главоболия, отколкото самите убийства — продължи лекарят. — Навярно знаете, че според канона, ако не се заплати глобата за раняване, то остава като положим кръвно отмъщение. Един ранен за канона е полумъртъв, нещо като полусянка. Ако не се плати глобата за две последователни ранявания, това се смята за едно кръвно отмъщение. С една дума, ако някой рани двама души от рода на кръвния си враг или рани два пъти един и същи човек и не плати глобата си, той става длъжник с още едно кръвно отмъщение.
Лекарят отново замълча, за да им даде възможност да възприемат думите му.
— Всичко това създава твърде големи затруднения, главно от икономически характер — продължи той. — Вие ме гледате учудено, но аз пак ще повторя: главно икономически. Има семейства, които не са в състояние да заплатят глобата за две ранявания и са принудени да дадат още един човешки живот. Други пък са готови напълно да се разорят, да заплатят, ако трябва, и за двадесет ранявания, само да си запазят правото, след като жертвата оздравее, отново да я убият. И още много по-странни случаи има. Познавам едного от Черни дол, който години наред крепи семейството си с глобите, които получава следствие раняванията от кръвния си враг. На няколко пъти се е избавял от куршума и си е внушил, че с известни ловки движения винаги може да се спаси от смъртта и да стане единственият човек на света, който се препитава от собствените си рани.
— Какъв ужас! — прошепна Бесиан. Той извърна глава към Диана и лицето й му се стори твърде бледо. Дано час по-скоро свърши този разговор — си каза наум той.
Изведнъж стаята в хана, огнището и кофата с топла вода му се сториха толкова далечни. Трябва да вървим, колкото се може по-бързо да се махнем оттук — помисли си той.
Хората се бяха пръснали на групи из площада, а те продължаваха да стоят и да разговарят с лекаря.
— Може би знаете — продължи онзи (не зная и нищо повече не искам да зная — възнамеряваше да го прекъсне Бесиан), — че според канона, когато двама души стрелят едновременно един срещу друг и единият бъде убит, а другият само ранен — раненият заплаща глоба, равна на половин кръвно отмъщение. С една дума, както ви казах и в началото, зад целия този полумитически декор трябва да се търси икономическата страна. Може да прозвучи цинично, но в днешно време, както и всичко останало, така и кръвта се е превърнала в стока.
— Не съм съгласен — възрази му Бесиан. — Не трябва така да се опростяват нещата. Естествено, че икономическата страна има своя дял при обяснението на попчето от нещата, но въпреки това не може да се прекалява с нея. По този повод искам да ви попитам, да не би вие да сте писали онази статия за кръвното отмъщение, която бе спряна от кралската цензура?
— Не — отвърна категорично лекарят. — Аз само съм дал данните, а статията е написана от друг.
— В нея, доколкото си спомням, имаше точно този израз: „Кръвта се е превърнала в стока.“
— Това е една неопровержима истина.
— Чели ли сте Маркс? — попита Бесиан.
Другият не отговори, само го изгледа продължително, сякаш искаше да каже: „А ти, който ме питаш, чел ли си го?“
Бесиан погледна профила на Диана и почувствува, че трябва да обори лекаря.
— Вие обяснихте по много прост начин и убийството, което днес се разгледа и осъди — отвърна той и зачака лекарят да му се противопостави.
— Ни най-малко. Казах и повтарям — цялата драма, която днес се обсъди, се свежда до това кой е длъжник.
— Естествено кой е длъжникът, но става дума за длъжник на кръвно отмъщение.
— Няма значение дали дължи кръв, черна лента на ръкава или шаяк. За мене това е едно и също — отвърна лекарят.
— Не е едно и също.
— Едно и също е.
Гласът на лекаря бе станал груб. Прозрачната кожа на лицето му изведнъж пламна. Бесиан се почувствува засегнат.
— Това е едно твърде наивно, да не употребя думата цинично обяснение — каза писателят.
Очите на лекаря станаха ледени.
— Не аз, а вие сте наивник — нахвърли се той, — едновременно наивник и циник, както вие, така и изкуството ви.
— Излишно е да крещите — отвърна Бесиан.
— Ако трябва, ще кресна и до небесата — рече лекарят, но въпреки това сниши глас. Сега, макар и потих, и съскащ, гласът му стана още по-заканителен. Вашите книги, вашето изкуство миришат на мухъл и вършат истинско престъпление. Вместо да направите нещо за тези нещастни планинци, вие само гледате как се изтребват и търсите в това красота и вдъхновение за творчеството си. Не виждате ли, че тази красота убива, както казва един наш млад поет, който сигурно не ви се нрави. Вие ми напомняте на онези театри в дворците на руските аристократи, чиито сцени са толкова големи, че на тях могат да играят стотици актьори, а залата толкова малка, колкото да побере семейството на княза. Да, на тези аристократи ми приличате. Карате цял един народ да разиграва тази кървава драма, а вие седите в ложите с вашите дами да гледате зрелището.
Бесиан забеляза, че Диана не бе до тях. Сигурно е отишла някъде напред, навярно с геометъра — помисли си той обезпокоен.
— А вие — прекъсна той лекаря, — искам да кажа лично вие, който сте лекар и така добре разбирате нещата, защо участвувате в тази мистификация? Защо живеете за нейна сметка?
— За мене имате право — отвърна лекарят. — Аз не съм нищо друго, освен една нещастна отрепка. Но поне съзнавам това и не тровя света с книги.
Бесиан отново потърси Диана с очи. От една страна, по-добре, че не беше тук, да не слуша всичките тези глупости — помисли си той.
Лекарят продължаваше нещо да му разправя и Бесиан се помъчи да се съсредоточи, но когато отвори уста, вместо да му отговори, той каза сякаш на себе си:
— Но къде е жена ми:
Бесиан я затърси с поглед сред малките групи, които продължаваха да се разхождат из площада пред църквата.
— Диана — повика я той.
Няколко души извърнаха глави.
— Може да е влязла от любопитство в църквата или в някоя къща да се измие — обади се лекарят.
— Възможно е.
Двамата продължиха, бавно нататък, но Бесиан бе твърде неспокоен и вече не го слушаше. Не трябваше да напускаме хана — си каза той.
— Извинявайте — заговори лекарят с мек глас. — Може би попрекалих?
— Няма нищо. Къде ли може да е отишла?
— Не се безпокойте. Някъде наоколо е. Да не ви е зле? Лицето ви е така прежълтяло!
— Нищо ми няма.
Бесиан усети как ръката на лекаря го хвана под мишницата, поиска да се освободи, но начаса забрави за това. Няколко деца се въртяха около първата група, където беше и Али Бинаку с геометъра, и нещо сочеха с ръка. Бесиан усети как в устата му горчи. Спомни си за езерата, за онзи килим от напластени гниещи листа.
Той се запъти с широки крачки към групата на Али Бинаку. Да не се е удавила? — сякаш питаха очите му още отдалеч. Но лицата на околните го гледаха като вкаменени с някакъв особен израз. В погледа им не се четеше ни капка съчувствие.
— Какво има? — запита той обезумял, без сам да знае защо, и може би заради израза на лицата им вместо да каже: „Какво й се е случило,“ попита: „Какво е направила?“
Отговорът едва се отрони от тези безмилостно стиснати челюсти. Трябваше да му повторят няколко пъти, докато разбере — Диана Ворпси беше влязла в изгнаническата кула.