— В нея, доколкото си спомням, имаше точно този израз: „Кръвта се е превърнала в стока.“
— Това е една неопровержима истина.
— Чели ли сте Маркс? — попита Бесиан.
Другият не отговори, само го изгледа продължително, сякаш искаше да каже: „А ти, който ме питаш, чел ли си го?“
Бесиан погледна профила на Диана и почувствува, че трябва да обори лекаря.
— Вие обяснихте по много прост начин и убийството, което днес се разгледа и осъди — отвърна той и зачака лекарят да му се противопостави.
— Ни най-малко. Казах и повтарям — цялата драма, която днес се обсъди, се свежда до това кой е длъжник.
— Естествено кой е длъжникът, но става дума за длъжник на кръвно отмъщение.
— Няма значение дали дължи кръв, черна лента на ръкава или шаяк. За мене това е едно и също — отвърна лекарят.
— Не е едно и също.
— Едно и също е.
Гласът на лекаря бе станал груб. Прозрачната кожа на лицето му изведнъж пламна. Бесиан се почувствува засегнат.
— Това е едно твърде наивно, да не употребя думата цинично обяснение — каза писателят.
Очите на лекаря станаха ледени.
— Не аз, а вие сте наивник — нахвърли се той, — едновременно наивник и циник, както вие, така и изкуството ви.
— Излишно е да крещите — отвърна Бесиан.
— Ако трябва, ще кресна и до небесата — рече лекарят, но въпреки това сниши глас. Сега, макар и потих, и съскащ, гласът му стана още по-заканителен. Вашите книги, вашето изкуство миришат на мухъл и вършат истинско престъпление. Вместо да направите нещо за тези нещастни планинци, вие само гледате как се изтребват и търсите в това красота и вдъхновение за творчеството си. Не виждате ли, че тази красота убива, както казва един наш млад поет, който сигурно не ви се нрави. Вие ми напомняте на онези театри в дворците на руските аристократи, чиито сцени са толкова големи, че на тях могат да играят стотици актьори, а залата толкова малка, колкото да побере семейството на княза. Да, на тези аристократи ми приличате. Карате цял един народ да разиграва тази кървава драма, а вие седите в ложите с вашите дами да гледате зрелището.
Бесиан забеляза, че Диана не бе до тях. Сигурно е отишла някъде напред, навярно с геометъра — помисли си той обезпокоен.
— А вие — прекъсна той лекаря, — искам да кажа лично вие, който сте лекар и така добре разбирате нещата, защо участвувате в тази мистификация? Защо живеете за нейна сметка?
— За мене имате право — отвърна лекарят. — Аз не съм нищо друго, освен една нещастна отрепка. Но поне съзнавам това и не тровя света с книги.
Бесиан отново потърси Диана с очи. От една страна, по-добре, че не беше тук, да не слуша всичките тези глупости — помисли си той.
Лекарят продължаваше нещо да му разправя и Бесиан се помъчи да се съсредоточи, но когато отвори уста, вместо да му отговори, той каза сякаш на себе си:
— Но къде е жена ми:
Бесиан я затърси с поглед сред малките групи, които продължаваха да се разхождат из площада пред църквата.
— Диана — повика я той.
Няколко души извърнаха глави.
— Може да е влязла от любопитство в църквата или в някоя къща да се измие — обади се лекарят.
— Възможно е.
Двамата продължиха, бавно нататък, но Бесиан бе твърде неспокоен и вече не го слушаше. Не трябваше да напускаме хана — си каза той.
— Извинявайте — заговори лекарят с мек глас. — Може би попрекалих?
— Няма нищо. Къде ли може да е отишла?
— Не се безпокойте. Някъде наоколо е. Да не ви е зле? Лицето ви е така прежълтяло!
— Нищо ми няма.
Бесиан усети как ръката на лекаря го хвана под мишницата, поиска да се освободи, но начаса забрави за това. Няколко деца се въртяха около първата група, където беше и Али Бинаку с геометъра, и нещо сочеха с ръка. Бесиан усети как в устата му горчи. Спомни си за езерата, за онзи килим от напластени гниещи листа.
Той се запъти с широки крачки към групата на Али Бинаку. Да не се е удавила? — сякаш питаха очите му още отдалеч. Но лицата на околните го гледаха като вкаменени с някакъв особен израз. В погледа им не се четеше ни капка съчувствие.
— Какво има? — запита той обезумял, без сам да знае защо, и може би заради израза на лицата им вместо да каже: „Какво й се е случило,“ попита: „Какво е направила?“
Отговорът едва се отрони от тези безмилостно стиснати челюсти. Трябваше да му повторят няколко пъти, докато разбере — Диана Ворпси беше влязла в изгнаническата кула.
Как се бе случило? Нито тогава, нито по-късно, когато за станалото взе да се разказва с допълненията на очевидците (разбира се, това бе едно от онези и реални, и загадъчни събития, които се отличаваха от обикновения живот и бяха твърде подходящи да се превърнат в легенда), можа да се разбере как младата жена от столицата успя да се вмъкне в изгнаническата кула, където никога досега не бе стъпвал външен крак. Дори още по-невероятен от самото влизане бе фактът, че никой не беше я забелязал или по-точно видяха, че тя се отдалечава от площада и се навърта нататък, но на никого и през ум не му мина да я проследи къде отива, освен на няколко дечурлига. Навярно и самата тя, ако я запитаха как е изминала пътя дотам и как накрая е успяла да влезе, не би могла да обясни. От жалкото думи, които Диана каза, в Рафш помислиха, че в онзи момент тя изобщо не е разсъждавала, тъй като е изгубила всякакво чувство за реалност, което е улеснило не само осъществяването на желанието й, но и пътя й до кулата. Дори смятаха, че именно това „е спомогнало и околните да не обърнат внимание, защото иначе щяха да спрат злокобните й стъпки. Всъщност, както си припомниха след това, с леки движения тя се бе отдалечила от хората, както нощната пеперуда приближава стъклото на лампата, която я изгаря. Така и тя се е въртяла наоколо, тласкана в онази посока, и съвсем леко, като носен от вятъра лист, е влязла или по-право се е озовала пред прага на кулата.