Пребледнял като платно, Бесиан Ворпси най-сетне разбра какво се бе случило. Първото нещо, което му мина през ум, бе да се втурне към кулата и да измъкне оттам жена си, но няколко силни ръце го хванаха за раменете.
— Пуснете ме — извика той с разтреперан глас.
Хората около него стояха неподвижни като камъните на зид. Сред тях се открояваше бледото лице на Али Бинаку.
— Пуснете ме — обърна се той към него, въпреки че Али Бинаку не беше сред хората, които го държаха.
— Успокойте се, господине — отвърна Али Бинаку. — Вие не можете да отидете там, тъй като в кулата не е позволено да влиза никой, освен свещеникът.
— Но там е съпругата ми — извика Бесиан. — Сама сред тях.
— Прав сте, нещо трябва да се направи, но вие не можете да отидете. Има вероятност някой да стреля по вас, разбирате ли ме? Могат да ви убият.
— Тогава повикайте свещеника или някой друг, дявол да го вземе, който може да влезе в кулата.
— Вече съобщиха на свещеника — отвърна Али Бинаку.
— Ето го, идва — обади се никой.
Наоколо се бяха струпали много хора. Сред тях Бесиан забеляза кочияша, които го гледаше с изблещени очи и чакаше разпорежданията му, но Бесиан отмести погледа си.
— Дръпнете се — обърна се Али Бинаку към тълпата. Някои отстъпиха две-три крачки, но не се разотидоха.
Свещеникът приближи, като едва си поемаше дъх. Слабото му, с торбички под очите лице изглеждаше твърде разтревожено.
— Отдавна ли е влязла? — попита той.
Али Бинаку погледна въпросително хората наоколо. Обадиха се няколко гласа едновременно. Едни твърдяха, че преди половин час, други, че има близо час, трети, че преди четвърт час. Но повечето от хората повдигаха рамене.
— Няма значение — обади се Али Бинаку. — Най-важно сега е да се направи нещо.
Те размениха съвсем тихо няколко думи със свещеника. Бесиан чу само думите на Али Бинаку: «Тогава и аз ще дойда с вас», и това някак го окуражи. Сред тълпата зашушукаха: «Отива свещеникът заедно с Али Бинаку.»
Свещеникът вървеше напред, следван от Али Бинаку. След няколко крачки той спря и се обърна към хората:
— Никой да не приближава, защото те могат да стрелят.
Бесиан усещаше силните ръце, които продължаваха да го държат за лактите. Какво ми дойде до главата — си каза той отчаян. Тълпата сякаш изчезна от погледа му, виждаше само свещеника, Али Бинаку и изгнаническата кула, към която двамата се запътиха.
Гласовете наоколо му се струваха като свистене на далечен вятър, който сякаш идеше от друг свят. Срещу свещеника не могат да стрелят, защото канонът го закриля, но срещу Али Бинаку могат. Не вярвам и срещу Али Бинаку да стрелят. Него всички го познават.
Свещеникът и Али Бинаку бяха още насред пътя, когато Диана се показа на вратата на изгнаническата кула. Какво стана в този миг, Бесиан не можеше да си спомни. Помнеше само, че се помъчи да се отскубне и да се спусне да я посрещне, но хората го стискаха здраво за лактите и викаха: «Потрай още малко, докато се отдалечи от кулата, да стигне до онези бели камъни!» След това пред погледа му се мярна лекарят и изведнъж изчезна нанякъде. После пак ново усилие от негова страна да се откопчи от ръцете на хората и отново гласове, които се мъчеха да го успокоят.
Накрая Диана стигна до белите камъни и хората пуснаха Бесиан, въпреки че някой се обади: «Не го пускайте бе, мъже, ще вземе да убие жена си!» Диана беше бяла като платно, но по лицето й не се четеше ни ужас, ни мъка, ни срам, от погледа й лъхаше само неописуема празнота. Разтревожените очи на Бесиан търсеха да открият нещо разкъсано по дрехите й или синини по устните и шията й, но нямаше нищо такова. Навярно би въздъхнал с облекчение, ако не бе срещнал онази празнота в очите й.