С едно ни грубо, нито нежно движение той хвана жена си за ръка и я поведе към колата, в която се качиха един след друг, без да разговарят и без да се сбогуват с никого.
Колата се понесе по широкия друм. Колко време пътуваха, минута или век, Бесиан не можа да разбере. Накрая се обърна към жена си:
— Защо мълчиш? Защо не ми обясниш как се случи това?
Тя стоеше свита в дъното на седалката и гледаше пред себе си, сякаш той не бе до нея. Тогава Бесиан; я хвана грубо за лакътя:
— Кажи какво прави вътре?
Тя нито отговори, нито пък издърпа ръката си, която той стискаше като с клещи.
Защо отиде там — питаше се той. — За да видиш колко ужасна е драмата? За да ми отмъстиш ли? Или отиде да търсиш онзи планинец, когото срещнахме преди, онзи Гьорг… Гьорг? От кула на кула ли ще го търсиш?
Подобни бяха и въпросите, които й зададе малко по-късно, но тя не отговори на нито един от тях и Бесиан разбра, че всичко онова, което му бе минало през ум преди, беше истина. Изведнъж почувствува такава умора, както никога досега.
Започваше да се смрачава. Здрачът и мъглата бързо се спускаха над пътя. От прозорчето на колата Бесиан зърна сред мрака човек, възседнал муле. Прежълтялото лице на пътника му се стори познато, тъпка то за известно време и онзи проследи с поглед колата. Къде ли е тръгнал сред тази тъмница «кръвният надзорник» — помисли си той.
А ти къде си тръгнал — си каза Бесиан след малко. Сам сред този чужд Рафш, сред здрача, пълен с привидения, къде?
След половин час колата спря пред хана. Те изкачиха един след друг дървените стълби и влязоха в; стаята. Огънят още гореше и кофата с вода, която ханджията сигурно бе допълнял, цялата чернееше отвън от сажди. Газената лампа разпръскваше плаха светлина наоколо. Никой от двамата не се зае нито с огъня, нито с кофата. Диана се съблече и се изтегна в леглото, като закри с ръка очи, за да не й блести лампата. Той постоя прав до прозореца, загледан навън, и само от време на време извръщаше леко глава да види красивата й ръка с надиплените на рамото дантели на нощницата, с която продължаваше да закрива половината си лице. Дали не са й направили нещо онези, полуслепи като Полифем, мъже? — си каза той и почувствува, че това бе един от въпросите, които са в състояние да занимават човек през целия му живот.
В хана, където пренощуваха, останаха и на следващия ден, без изобщо да излизат от стаята. Ханджията“ им занесе яденето горе, крайно озадачен от това, че не пожелаха да запали огъня.
На другата сутрин (беше седемнадесети април) кочияшът свали куфарите им и ги сложи в колата, а съпрузите, след като платиха и твърде студено се сбогуваха с ханджията, тръгнаха на път.
Напускаха Рафш.
Седма глава
Утрото на седемнадесети април завари Гьорг на Големия път, който водеше към Брезфтохт. Въпреки че бе тръгнал призори, без да почива никъде, разбра, че до Брезфтохт имаше поне още един ден път, а днес на обед изтичаше бесата му.
Той погледна към небето, за да види слънцето, което макар и скрито зад облаците, се забелязваше къде е. Наближава обед — помисли той и сведе очи. От светлината пред погледа му по пътя заиграха червеникави отблясъци. Докато вървеше, размисляше, че ако бесата му изтичаше довечера, към полунощ можеше да стигне вкъщи. Но тя, както в повечето случаи, завършваше на обед. Според канона, ако обреченият бъде убит точно в деня, когато е изтекла бесата му, гледаше се дали сянката, която хвърля главата му, след като е бил повален, сочи на запад, или на изток. Ако главата му хвърляше сянка на запад, това означаваше, че преждевременно е убит.
Гьорг отново вдигна очи към небето. Днес животът му бе свързан с него и със слънцето на небосвода. След това, както и преди малко, пътят отново му се стори облян в светлини. Извърна глава назад и видя същите розови отблясъци по пътя и нищо друго. Изглежда, черната кола, която близо три седмици напразно бе търсил по пътищата на Рафш, нямаше да се появи и в тази последна утрин от неговия живот на свобода. Колко пъти му се привиждаше, че се задава насреща и после изведнъж изчезва, сякаш хвръкваше в небето. Бяха му казали, че са я видели на Сенчестия път, край ливадите на Шаля, на Големия байрактарски път, но той не можа и не можа да я срещне. Щом стигнеше до мястото, научаваше, че е отишла в съседната област и докато се върнеше да я пресрещне на някой кръстопът, откъдето предполагаше, че може да мине, неочаквано колата променяше посоката си.