От време на време я забравяше, но щом се озовеше на път, отново си спомняше за нея. Но сега вече не хранеше почти никаква надежда. Дори и колата да пътува цял живот из Рафш, той щеше да се затвори в изгнаническата кула и повече нямаше да я срещне, та макар и да се случеше най-невероятното — някой ден да излезеше от кулата. Тогава очите му ще бъдат полуслепи и ще различат само едно смътно петно, както днес виждаше слънцето зад облаците като излиняла розовееща светлина.
Мислите на Гьорг се пренесоха към дома. Днес близките му с трепет го очакваха, но той нямаше да успее да стигне до обед. По пладне трябваше да изостави пътя и да се притули някъде, докато мръкне. Подир обед той вече ставаше обречен, когото преследваха, и можеше да се движи само нощем, далеч от главните пътища. Според канона това не се наричаше страх, а бе признак на хладнокръвие и мъжество, защото по този начин обреченият не само пазеше живота си, но и не дразнеше рода на кръвния си враг със свободното си кръстосване по пътищата. Наред с чувството, че е длъжник, обреченият трябваше да изпитва и чувство на вина пред света. От този следобед той трябваше да намери някое кътче, където да се скрие, докато падне мрак. През последните дни по хановете, гдето отсядаше, на няколко пъти му се стори, че разпозна едного от рода на Крюекюките. Може и да грешеше, а може и наистина да бе някой от тях — да са изпратили човек по петите му, за да го убие веднага след изтичане на бесата, когато обреченият е все още спокоен и изобщо не се страхува за живота си.
Както и да е, трябва да се пазя — помисли той и за трети път вдигна глава към небето. В този миг му се стори, че дочува далечен шум. Спря и се ослуша, за да долови откъде иде, но нищо не можа да разбере. Тръгна, а шумът взе да се чува все по-ясно. Беше някакво приглушено боботене, което достигаше до него ту по-слабо, ту по-силно. Ще да е някой водопад — помисли той. И наистина така излезе. Когато го приближи, занемя от учудване. Никога в живота си не бе виждал по-прекрасен водопад. Беше съвсем различен от другите, без пяна и разпръскващи се встрани капки, а като разкошни коси се спускаше плавно върху скалите с тъмнозелен мъх. Водата му заприлича на Гьорг на косите на онази красива жена от столицата. Ако слънцето огрееше, водопадът щеше да придобие точно техния цвят.
Той стоеше на тесния дървен мост, под който спускащите се от скалата води продължаваха своя път, но вече не така спокойно и величествено. Гьорг не можеше да откъсне очи от водопада. Преди седмица в един от хановете, където пренощува, чу да разправят, че имало страни в света, които от планинските водопади добивали електрическа светлина. Някакъв млад планинец разправяше на други двама, че научил това от едного, който го чул от трети, а онези, които го слушаха, учудено шепнеха: водата да става на светлина? Да не си полудял бе, човече? Защо, и газта е като водата, пък свети? Един от селяните продължаваше да твърди, че това е невъзможно, тъй като водата гаси огъня, а камо ли самата тя да свети. Но младият планинец настояваше на своето: така чул, че именно от водата можело да се получава светлина, но разбира се, не от всяка вода, тъй като имало различни води, както са различни и хората, и че светлината можела да се получава само от водите на водопадите. Не са били с всичкия си онези, които са ти го разправяли, а дваж по-побъркан си ти, дето си го повярвал — отвръщаха отседналите в хана селяни. Но това не попречи на планинеца да продължи разказа си, че ако това се случи и в Рафш (все според думите на онзи, който му го разправял), тогава канонът щял да се промени и Рафш завинаги да се отърси от смъртта, така както се разорават и пустеещите земи, след като се, изпълни кръвното отмъщение. Ама че смахнат човек — повтаряха селяните, а Гьорг, кой знае защо, повярва на непознатия.
Той едва се откъсна от водопада. Пътят продължаваше почти прав нататък с леко червеникави отблясъци встрани.
Гьорг отново вдигна глава към небето. Още малко и бесата му изтичаше и повече нямаше да е закрилян от канона. Извън канона — повтори той наум. Извън живота. Стори му се някак странно човек да бъде извън живота. Още малко — повтори той, като вдигна глава към небето. Бледата розовина на слънцето зад облаците сякаш леко бе потъмняла. Гьорг горчиво се усмихна, като че ли искаше да каже: „Няма какво да се прави!“
Колата със семейство Ворпси в това време пътуваше по Големия байрактарски път, най-дългия от пътищата в Рафш. Планините със снежните върхове оставаха все по-назад и като ги гледаше, Бесиан Ворпси си мислеше, че най-сетне напускаха царството на смъртта. От време на време хвърляше крадешком поглед към профила на жена си. Бледа и вцепенена, тя не се оживяваше от подрусването на колата, а ставаше още по-безжизнена и това започна да го плаши. Струваше му се съвсем чужда, съвсем променена, присъствуваше тук само тялом, а духом беше там горе, в кулата.