Що ми трябваше да я водя в този проклет Рафш — си каза той може би за стотен път. Рафш я срази още при първата среща. Бе достатъчен само един миг и чудовищният механизъм смаза жена му, превърна я в робиня, в най-добрия случай в горска самодива.
Ритмичното потропване на колелата беше съвсем подходящ фон за неговите съмнения, предположения и разкаяние. Той бе поставил на изпитание своето щастие, сякаш да се увери дали го заслужава, или не. Бе изправил това твърде крехко щастие пред вратите на ада още първата пролет. И то не издържа изпитанието.
Понякога, съвсем спокоен, си мислеше, че всъщност никакво странично чувство, нито човек са в състояние да помрачат обичта на Диана към него. Ако това се случи (господи, колко горчиви са тези думи „се случи“), може да стане не заради мъж, а заради нещо друго, много по-ужасно. То беше свързано с милионите драми през вековете и бе непоправимо. Като волнохвърчаща из въздуха пеперуда, ударена внезапно от летящия черен локомотив, Диана бе потресена от трагедията на Рафш.
От време на време с някакво спокойствие, което го плашеше, той си мислеше, че може би по този начин заплащаше данъка си към Рафш. Данъка за написаните творби с обрисуваните от него планински вили и самодиви и за онази малка ложа, от която гледаше трагедията, представяна от един окървавен народ.
Навярно наказанието щеше да го следва навсякъде, чак до Тирана — мислеше той, като се опитваше да се успокои, — защото Рафш простираше пипалата си надалеч, над цялата страна, през всички времена, като космическите вълни.
Той леко повдигна ръкава на пардесюто си и погледна часовника. Беше обед.
Гьорг вдигна глава да види слънчевото петно зад облаците. Вече е обед — си каза. Бесата му бе изтекла.
С няколко бързи крачки той напусна Големия път и тръгна встрани из пущинаците. Сега трябваше да намери някое място, където да се скрие, докато падне мрак. Големият път беше съвсем пуст, но да продължи по него означаваше потъпкване на канона.
Платото бе широко и равно. В далечината се виждаха обработени ниви и тук-таме дървета, но нямаше никаква пещера или поне храсталаци. Само да намеря някое местенце да се пъхна — помисли той, сякаш да се убеди, че не можеше да продължава свободно нататък и без да се ядосва, че не намира подслон.
Платото като че ли нямаше край. Гьорг чувствуваше как в душата му нахлуваше някакво необикновено спокойствие или по-скоро празнота. Беше съвсем сам под небето, което изглеждаше като накривено от превала на слънцето в другата му половина. Наоколо бе същият ден, същият въздух, същите разпръскващи се червеникави отблясъци, но дадената беса бе изтекла и той беше навлязъл в друго време. Гьорг гледаше като втрещен наоколо. Да, това бе времето извън бесата. Непреходното време, което вече не му принадлежеше — дни, годишни времена, бъдещи години, едно време, с което той нямаше нищо общо. Напълно чуждо за него, то нямаше да му даде нищо повече, дори нямаше да му подскаже и деня на неговата гибел, който беше някъде напред, датата му не се знаеше, както и мястото, и ръката, която ще го убие.
Докато мислеше за всичко това, различи в далечината някакви тъмни постройки, които му се сториха познати. Но това са конаците на Реза — си каза, като приближи още малко. От тях до извора, чието име не си спомняше, пътят беше закрилян от беса. Поне той така знаеше. Пътищата, закриляни от беса, нямаха нито надписи, нито някакви особени знаци, но въпреки това на всички бяха известни. За по-сигурно можеше да попита първия срещнат минувач.
Гьорг ускори крачка. Мислите му се оживиха. Той трябваше да стигне до пътя, закрилян от беса, и по него да върви, докато се стъмни, без да става нужда да се крие по разни храсталаци. А в това време… кой знае, колата с кадифената тапицерия можеше да мине оттам. Веднъж, както му бяха казали, колата минала край конаците на Шаля.
Да, да, така ще направи. Гьорг извърна глава наляво, след това надясно и се убеди, че пътят и платото наоколо бяха съвсем пусти. С бързи крачки прекоси разстоянието, което делеше Големия път от тясната пътечка, и тръгна по нея, за да може час по-скоро да излезе на селския друм, закрилян от беса, иначе му трябваше поне час, докато стигне до него.
Внимавай — си каза той. — Сега главата ти хвърля сянка на изток. Големият път бе все така безлюден. Той вървеше с бързи крачки, без да мисли за каквото и да било. В края на пътя забеляза няколко почти неподвижни тъмни очертания. Когато поприближи, видя двама планинци и една жена, възседнала муле.