— Съпрузите почивали горе в стаята си. От два дни не били слизали долу. Така разправяше ханджията. Ех, братко! Жената беше красива като самовила. Сякаш те пронизваше с погледа си. Снощи ги оставих там. Днес ще да са тръгнали.
— Откъде знаеш?
— Така рече ханджията. Утре си заминават. Кочияшът му казал.
Гьорг остана за известно време като зашеметен. Беше забил поглед в земята.
— Откъде минава пътят? — попита изведнъж.
Планинецът посочи с ръка напред.
— На около час оттук, там, където пътят, по който сега вървим, излиза на Големия байрактарски път. Сигурно по него ще тръгнат, ако не са и минали вече. Друг път няма.
Гьорг продължаваше да гледа нататък, където сочеше селянинът. Онзи го наблюдаваше учудено.
— Какво общо имаш с тях бе, нещастнико? — попита го накрая той.
Гьорг не отговори. На един час път оттук — повтори наум. Повдигна глава, за да види къде е слънцето. До превалянето на деня оставаха около два часа. Нито веднъж следите им не бяха толкова близо до него. Можеше да види още един път самодивата.
Без да размисля повече, дори и без да се сбогува със спътника си, той тръгна като обезумял нататък, където според думите на селянина с черния вол се кръстосваха пътищата.
Колата със семейство Ворпси продължаваше пътя си, като бързо изоставяше зад себе си Рафш. Денят вече преваляше, когато в далечината се появиха покривите на къщите, двете минарета и камбанарията на единствената църква в малкото градче.
Бесиан приближи глава до стъклото: тези тесни улички сред смешно ниските къщи той мислено изпълни с хората от градчето, с общински чиновници, с дюкянчета, е дремещи канцеларии с четири-пет телефона стар модел — единствените телефони в градчето, по които се водеха скучни разговори, придружени с прозевки. Бесиан си представи всичко това и изведнъж този свят, който го очакваше малко по-долу, му се стори ужасно вял и безличен в сравнение с онзи, дето остави зад себе си.
И въпреки всичко — помисли си натъжен, — и аз принадлежа към този безличен свят и не трябваше да се изкачвам в Рафш. Рафш не бе създаден за простосмъртни като него, а за същества титани.
Комините на малкото градче се виждаха все по-ясно. Диана, облегнала глава на седалката, продължаваше да стои неподвижно както и преди. На Бесиан му се струваше, че тя само тялом се завръщаше вкъщи, а духом бе останала някъде сред недрата на планините.
Сега минаваха по голото плато, откъдето преди, месец бе започнало пътуването им. Той извърна още веднъж глава назад, навярно да погледне за последен път Рафш. Планините все по-бавно се отдръпваха в далечината. Някаква белезникава, загадъчна мъгла се спускаше над тях, както се спуска завесата след току-що завършила драма.
В това време Гьорг крачеше по Големия байрактарски път, на който бе излязъл преди час. Във въздуха се чувствуваха първите трепети на здрача, когато изведнъж чу отстрани ясен и отсечен глас:
— Гьорг, имаш поздрави от Зеф Крюе…
С рязко движение ръката му понечи да свали пушката от рамото, но вдигането й се смеси е думата „кюкит“, половината от омразното презиме, което стигна съвсем объркано в съзнанието му. Гьорг видя как земята се раздвижи, надигна се и се удари в лицето му. Беше паднал.
За миг светът съвсем онемя, после сред тази тишина той чу няколко крачки. Усети две ръце, които пипаха тялото му. Обръщат ме по гръб — помисли. В този миг нещо студено, навярно цевта на пушката, се допря до дясната страна на лицето му. О, господи, съвсем според, правилата. Той се опита да отвори очи, но не можа да разбере дали успя, или не. Вместо кръвния отмъстител в съзнанието му се мярнаха няколко парчета бял, все още неразтопен сняг и сред тях черният вол, който планинецът все не можеше и не можеше да продаде. Това е всичко — помисли си, — дори много се проточи.
Още чуваше отдалечаващите се стъпки и на няколко пъти се запита: чии ли ще да са? Сториха му се познати. Да, това бяха съвсем познати стъпки, както и ръцете, които го обърнаха по гръб… Точно като моите — си каза — на седемнадесети март, край пътя за Брезфтохт… За миг изгуби съзнание, после пак чу крачките и му се стори, че са само неговите, на никой друг, които така бързаха, оставяйки след себе си, простряно насред пътя, тялото, което току-що бе убил.
Декември 1978 г.