Натоварените планинци останаха някъде назад и той отново се намери сам сред широкия друм. Канавките, които очертаваха пътя, на места бяха дълбоки, а някъде се изравняваха и от двете страни с него. Водите и свличането на пръстта тук-таме бяха стеснили и разкривили пътя. „Пътят трябва да е прав като стълб, на който се развява знаме“ — си каза той и в същия миг се улови, че несъзнателно вече на няколко пъти си припомняше определенията в канона за пътя. „По пътя минава човекът, минава и добитъкът, по него минава и живият, и мъртвият.“
Гьорг се засмя на себе си. Каквото и да правеше, не можеше да се избави от определенията на канона. Беше безсмислено да се самозалъгва. Канонът бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синорите край нивите, пъхаше се в основите на къщите, в гробовете, в църквите, сновеше из пътищата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до алпийските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивята, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения.
Отначало, когато вече разбра, че бе дошъл и неговият ред да убие човек, Гьорг неведнъж си припомняше онази част от канона, която се отнасяше до правилата, свързани с кръвното отмъщение. Да не забрави да заговори на жертвата, преди да стреля — си казваше. Това бе първото и най-важното нещо. След като убие, да не забрави да обърне трупа е лице и да постави оръжието до главата му. Това бе второто важно нещо. Другите неща бяха прости, много по-прости.
Но правилата, свързани с убийството при кръвно отмъщение, бяха само една малка част от канона, неговото въведение. С течение на времето Гьорг бе разбрал, че другата му част, онази обикновената, която не бе изцапана с кръв, беше неразривно свързана е кръвопролитието и никой не знаеше с точност границата между двете — къде завършваше едната и къде започваше другата, защото всичко бе свързано по такъв начин, че едното пораждаше другото — неопетнената с кръв част раждаше кръвопролитие, а кръвопролитието, от своя страна — първата част, и така е било открай време, и така е вървяло от поколение на поколение.
Отдалеч Гьорг видя да се задава цял керван хора на коне. Когато приближиха, той различи сред тях невестата и разбра, че са сватбари. Всички бяха измокрени и уморени и само звънчетата на конете с веселия си шум огласяха пътя.
Гьорг се отдръпна встрани, за да стори път на кервана. Сватбарите, както и той, държаха пушките си с цевта надолу, та да не се измокрят от дъжда. Докато следеше с очи разноцветните денкове с чеиза на невестата, Гьорг си помисли в кой ли от тях, в някоя кутия, джоб или бродиран елек, родителите й са сложили „куршума от чеиза“, с който според канона младоженецът имаше право да убие невестата, ако тя се опита да избяга. Тази мисъл събуди у Гьорг спомена за годеницата му, която поради продължителното си боледуване не можа да му стане жена. Винаги щом видеше сватбари, той си спомняше за нея, но този път, за учудване, наред с болката почувствува и известно утешение. Може би по-добре, че стана така. Хубаво, че тя: още като девойка отиде там, където съвсем скоро и той ще иде, вместо да остане вдовица и цял живот да се мъчи. А колкото до „куршума от чеиза“, който всеки родител смята за свой дълг да изпрати на младоженеца, за да го улесни да убие невестата, този куршум Гьорг сигурно би захвърлил в пропастта още през първата брачна нощ. А може би сега така му се струваше, защото нея я нямаше вече и да мислиш да убиваш някого, който не е между живите, беше все едно да мериш силите си с някаква сянка.
Сватбарите се бяха изгубили от погледа му, но в мислите си той продължаваше да е с тях. За известно време си ги представи как вървят по пътя според всички правила на канона, с кума начело, само с тази разлика, че вместо невестата той виждаше под булото своята някогашна годеница. „Денят на сватбата никога не се отлага — се казваше в канона. — Сватовете вземат невестата дори и да е на смъртно легло, ще я носят ли, ще я влачат ли, но ще я заведат в дома на младоженеца.“ Гьорг често бе чувал да се повтаря това по време на боледуването на годеницата му, когато у тях ставаше дума за приближаващия ден на сватбата. „И мъртвец да има в къщата, сватовете пристигат. Невестата влиза вкъщи, мъртвецът излиза от дома. В едната стая ще се оплаква, в другата ще се пее.“
Всичко това, което така натрапчиво кръжеше в мислите му, го умори и през по-голямата част от пътя той се помъчи да не мисли за нищо. От двете му страни се появиха високи ридове, след това пак безименни, каменисти сипеи. Някъде вдясно се мярна воденица, по-нататък стадо овце, после църква с гробище. Той мина край тях, без дори да извръща глава, но това не му помогна да отмине онази част от канона, която се отнасяше до воденицата, стадата овце, църквата и гробищата. „Свещеникът никога не встъпва в кръвно отмъщение. Сред гробовете на хора от един и същи род не може да се погребе чужд човек.“