Той искаше да каже „стига“, но нямаше смелост.
Сведе глава и продължи със същите крачки. Отдалеч се виждаше покривът на някакъв хан, по-нататък се издигаше женски манастир и пак стадо овце, а още по-далеч на хоризонта, навярно над някакво населено място, се виждаше дим и над всичко това стояха от стотици години правилата на канона. От тях нямаше къде да се денеш. От тях никога никой не можеше да се избави. Въпреки това… „свещеникът не встъпва в кръвно отмъщение“ — повтори Гьорг едно от познатите неща в Канона и докато вървеше през тази част от пътя, откъдето съвсем ясно се виждаше манастирът, мина му през ум, че само ако беше свещеник, нямаше да е застрашен от канона и навярно щеше да завърже такива отношения с някоя монахиня, каквито се говореше, че имало между тях и младите свещеници. При възможността за подобна връзка той мислено си представи до себе си една монахиня, но в същия миг се сети, че те са с обръснати глави, във въображението му изведнъж всичко рухна и той престана да мисли за това. Значи само ако беше свещеник, нямаше да е обвързан с канона — си каза. Въпреки че свещеникът бе свързан пък с други точки от канона, но нямаше нищо общо с онази му част, в която се предвиждаше смърт.
За известно време мисълта му сякаш се вцепени от онзи дял на канона, който засягаше кръвопролитието. В действителност това бе и неговата същност. Но утешението на Гьорг, че всички са оковани с веригите на канона, беше напразно. Всъщност не само свещеникът, но и голяма част от хората стояха извън законите на канона, предвиждащи кръвопролитие. За това бе размислял и друг път. Светът беше разделен на две: едната част Трябваше да пролива или да отмъщава за пролята кръв, а другата беше извън кръвното отмъщение.
Извън кръвно отмъщение… Той само дето не простена. Какъв ли е животът в тези семейства? Как ли се събуждат сутрин и как заспиват вечер? На него това му се струваше някак невероятно и толкова странно, може би като живота на птиците. И въпреки всичко имаше такива домове. В края на краищата такъв е бил и техният дом преди около седемдесет години, до онази мрачна нощ в късната есен, когато на портите им почукал някакъв човек.
Гьорг бе чул от баща си, а той от своя баща за историята на тяхната вражда с рода на Крюекюките. Това беше една най-обикновена история с по двадесет и два гроба от двете страни, всичко четиридесет и четири гроба; с по няколко изречени преди смъртта думи, а в повечето случаи и без думи — край само с един стон, с тежка предсмъртна въздишка, сред която не може да се изрече и последната заръка; само с три песни на гъдулар, едната от които заглъхнала по-късно, с гроба на жена, убита по погрешка, за чиято кръв бе заплатена глоба, както го изискват правилата; със затварянето един след друг на мъжете от двата рода в изгнаническите кули на домовете им; с едно усилие за помирение, което в последния миг се бе провалило; с едно убийство на сватба; с даването на малка и голяма беса; с погребалните трапези; с вика: „Еди-кой си от Беришите стреля срещу еди-кого си от Крюекюките“ или обратно; със запалените край селото огньове; с вика на глашатаите на смъртта от къща на къща и така подред до следобеда на седемнадесети март, когато дойде и редът на Гьорг да се хване на гибелното хоро.
И всичко това бе започнало преди седемдесет години, през онази студена октомврийска нощ, когато на •вратата на дома им почукал непознат човек. Какъв е бил този човек? — бе попитал малкият Гьорг, когато за пръв път чу историята. Този въпрос беше задавал много пъти, и като дете и по-късно, но никой не можа да му отговори, защото нито един от близките му никога не научи кой е бил този човек. Дори и сега Гьорг понякога се съмняваше дали изобщо на портите им бе почукал някой. По-скоро би повярвал, че е почукал призрак, самата съдба, отколкото непознат странник.
След почукването човекът заговорил иззад портите и поискал подслон да пренощува. Стопанинът на къщата, дядото на Гьорг, отворил вратата и въвел непознатия. Посрещнали го според обичая, нагостили го, постлали му да легне и рано на другата сутрин, както си му е редът, един от семейството — малкият брат на дядо му, изпроводил непознатия гост до края на селото. Там, след като се разделили, той чул изстрел и видял как непознатият се повалил мъртъв на земята. Бил убит точно на границата на землището. Според канона, ако гостът, когото изпращаш, бъде убит пред очите ти, на тебе се пада да отмъстиш за пролятата кръв. Ако вече си го изпратил, обърнал си се гърбом и в този миг убият госта, тогава си освободен от кръвно отмъщение. Изпращачът бил вече с гръб, когато убили непознатия гост, значи пролятата кръв не го задължавала, но никой не видял това. Било рано сутринта и наоколо нямало жив човек, за да потвърди, че в мига, когато гостът бил убит, изпращачът е бил с гръб към него. Въпреки това можело да се повярва и на думите на изпращача, защото канонът допуска подобно нещо, стига той да каже, че се е разделил с госта и е бил гърбом в мига на убийството, но при такива случаи се взема предвид посоката, в която е паднал трупът на убития. Незабавно свиканата комисия за уточняване дали отмъщението за непознатия пътник тежи, или не върху дома на Беришите изяснила с подробности всичко и стигнала до извода, че пролятата кръв задължава Беришите. Непознатият бил паднал ничком, но с лице към селото, а според канона домът, който му е дал хляб и подслон, е длъжен да запази и живота на непознатия, докато напусне землището на селото, следователно Беришите трябвало да отмъстят за пролятата кръв.