Мъжете от семейството на Беришите се върнали мълчаливи от мястото, където комисията часове наред доказвала край трупа вината им, а жените още от прозорците разбрали всичко. Прежълтели като восък, те чули кратките думи на мъжете и още повече пребледнели, но от устата им не се изтръгнало нито едно проклятие срещу пренощувалия непознат странник, който довел смъртта в дома им, защото според канона гостът е свято нещо, а къщата на планинеца, преди да е на близките му, принадлежи на бога и на госта.
В същия октомврийски ден се разбрало кой е стрелял срещу непознатия пътник. Кръвният отмъстител бил един младеж от семейството на Крюекюките, който отдавна дебнел жертвата си, за да я убие, тъй като този човек го бил обидил кой знае в кое кафене пред очите на някаква също непозната жена.
И така през онзи октомврийски ден Беришите замръкнали в кръвна вражда с Крюекюките. Родът на Гьорг, дотогава спокоен, най-сетне бил въвлечен в мощния механизъм на кръвното отмъщение. Четиридесет и четири гроба досега и кой знае още колко занапред и всичко това само заради едно безобидно потрепване на вратата в онази есенна нощ.
Много пъти в часове на уединение, когато мислите му течаха по-волно, Гьорг се бе опитвал да си представи как би изглеждал животът на техния род, ако онзи закъснял пътник не бе почукал в дома им, а малко по-нататък, на портата на съседите. Тогава, ех, тогава (и в такива мигове легендите му се струваха съвсем естествени) от тези четиридесет и четири гроба щяха да се отместят тежките плочи и да се вдигнат четиридесет и четирима мъртъвци, да отърсят калта от лицата си и отново да се върнат сред живите, а заедно с тях да дойдат и неродените им деца, след това и техните рожби и така подред и всичко би изглеждало съвсем иначе, съвсем иначе. И навярно така щеше да бъде, ако непознатият не бе спрял точно пред тяхната порта, а малко по-нататък. Малко по-нататък… Но той бе почукал точно на нея и това никой не можеше да предотврати, така както никой не можеше да промени посоката, в която е паднал трупът на жертвата след убийството, както не можеха да се изменят и точките на древния канон. Ако го нямаше това почукване, всичко щеше да бъде толкова различно, че той понякога се страхуваше да мисли за него, като се утешаваше, че навярно точно така е трябвало да стане, че животът извън кръговрата на кръвното отмъщение може би щеше да е по-спокоен, но в замяна на това пък още по-еднообразен и безсмислен. Той се мъчеше да си припомни семейства, които бяха извън кръвното отмъщение, но и в тях не откриваше някакви особени признаци на щастие. Дори му се струваше, че отдръпнали се настрани от тази угроза, те, кажи-речи, не познаваха истинската цена на живота и живееха много по-зле. А в домовете, където бе влязло кръвното отмъщение, дните и годишните времена течаха по съвсем друг начин, хората постоянно бяха като в треска и изглеждаха някак по-красиви, а и девойките по-често обикваха мъже от такива семейства. Ето и онези две монахини, дето преди малко минаха край него, щом видяха черната лента, пришита на десния му ръкав, която показваше, че или предстои да отмъсти, или е обречен — ще причини някому смърт, или го дебне смъртта, изведнъж го изгледаха някак особено. Но това не беше най-важното. Главното бе какво ставаше с него. Онова, което бушуваше в душата му, бе едновременно и красиво, и страшно. Дори и самият той не можеше определено да каже какво чувствуваше… Струваше му се, като че ли сърцето му е изскочило от гърдите и се е проснало нашир и надлъж и така проснато, лесно се нараняваше от всяко нещо, радваше се и се огорчаваше от съвсем незначителни неща, обиждаше се, изпитваше болка или бе щастливо, засягаше се от дребни и големи неща, сякаш бе пеперуда, лист, снежинка или отвратителен дъжд, като този днешния. Всичко падаше право върху него, отгоре му се сгромолясваха цели небеса и то издържаше, дори можеше да издържи и още по-тежки неща.