Ярослав Вайс
Post mortem1
Интересно: в последния миг от живота си не мислех за Мария и за децата… дори и за Лу, която вече почти година беше за мене повече, отколкото цялото ми семейство. Често казват, че хората умират със спомена за майка си. Но тогава не помислих дори за майка си.
Най-напред ми хрумна: „Значи така изглежда краят?“ — а след това, кой знае защо, си спомних за започнатата криминалка, изпълнен бях с мъка от мисълта, че вече никога няма да узная името на убиеца. Накрая успях да си припомня още за сиренето, което не обичам, и това беше наистина моята последна мисъл. Тогава всичко свърши, защото самият аз преживявах действителен криминален роман и действителният убиец натисна спусъка на автомата. Щастието изведнъж ме напусна и затова умрях.
Не зная дали тялото ми в този критичен момент е почувствувало някаква болка. Дори и да е било така, то вестта за нея не е успяла да долети по нервните пътища до мозъка ми. Не зная дори какво се е случило с мен после — това не ме заинтересува, дори и по-късно не попитах никого. Дали Крейн ме е затрупал с камъни и ме е хвърлил в реката? Или ме е закопал и залял с бетон в същия този двор, в който е погребвал предишните си жертви? Дали съм бил намерен по-късно и отново погребан, този път в семейната ни гробница, където Мария и децата ходят да слагат цветя? Дали Лу си е намерила някого, който да я утеши в нейната печал? Нищо не зная, наистина нищо. Не искам да говоря за случая Крейн, за него сигурно достатъчно са писали вестниците. Това, за което искам да разкажа, не е свършило и до днес. Самото начало беше смъртта — моята собствена смърт. Затова я описах. Искам да опиша също и това, което последва, защото то стана част от жизнения ми опит. Ако доплуваме и ако хората прочетат тези записки, моята съдба ще стане поука за всички нас. За нас — хората.
Плуваме на „Пасифик“ вече шести ден. Два пъти бяхме на косъм от бурята, а веднъж дори ни връхлетя, но все още живеем и плуваме напред. Харгрийвз не престава да твърди самоуверено, че далеч по-жалки лодчици от нашата са преодолявали океана, а Четвъртия професор, изпълнен с младежки ентусиазъм, горещо му приглася.
Старая се да бъда полезен според възможностите си. Сутринта бях дърводелец, когато заедно с Харгрийвз и Сен Жуст повдигахме преобърнатата мачта. Следобед лових риба, а малко по-късно ми бяха поверени задълженията на помощник готвач. Нищо такова не бях вършил по-рано. Никога не съм бил и хроникьор, но въпреки това сега, след вечеря, отново седя над своите записки. Морето е сиво и спокойно. Сен Жуст седи на носа, гледа в далечината и мислите му се лутата в миналото и в бъдещето. Четвъртия професор, Харгрийвз и Варга играят на зарове. Елена спи. А аз, този път само в мислите си, отново възкръсвам.
Помещението беше просторно и светло, през широките стъклени прозорци проблясваха топлите лъчи на южното слънце. По стените висяха гоблени и няколко картини, напомнящи Джексън Полък, мебелите разкриваха освен добър вкус и значителните финансови възможности на домакините. Седях в удобно дълбоко кресло и смутено оглеждах двамата мъже.
По-младият, около тридесетгодишен, познавах със сигурност, не можех само да си спомня откъде. Елегантният бял костюм му стоеше добре, имаше цветна риза, кестеняви коси и сини очи, които ме гледаха от загорялото му лице малко развеселено, но все пак много внимателно. Къде ли пък съм виждал този хубавец?
Другият мъж в сравнение с младия беше облечен малко небрежно, но лицето му, набраздено от бръчки и удължено от сива брада, правеше почти библейско впечатление. „Младеж и старец“, помислих си аз, само че тази скулптурна група е от плът и кръв. Старецът беше вероятно на не по-малко от седемдесет години. Разглеждаше ме съсредоточено.
Мислите ми започнаха да се подреждат в главата в логични въпроси. Къде съм? Кои са тези хора? Какво е станало с мен? И как съм се озовал тук, в тази стая? Какво искат от мене тези двамата? А може би аз искам нещо от тях? Може би са свидетели, които съм дошъл да изслушам? И тогава на повърхността на съзнанието ми започнаха бързо да изплуват спомените. Рискованият конфликт с Крейн, когото, разбира се, успях да изоблича. Бясното преследване по пустото пристанище. Препъването в бързия бяг, падането и ликуващото лице на Крейн. Крейн с автомата. Цевта. Криминалният роман. Сиренето. Мрак. А след това? Какво след това? Сигурно помръдвах с устни, защото синеокият хубавец изведнъж кимна и ми се усмихна.
— Да — каза той. — Досещам се какво си мислите. Застрелял ви е.
— Крейн?
— Разбира се — кимна той отново. — Всички вестници писаха.
— Та значи Крейн ме е спипал. Този окаян…