Но тогава значи съм умрял. Мъртъв съм. Само че какво означават стаята и креслото, в което съм седнал, какво прави тука ухиленият красавец и защо разговарям с него? Мъртъв съм. Аз съм мъртъв?!
Заекнах.
— К-как… аз?…?!
— Ще почакаме още малко — каза младият. — Когато се убедим, че сте си спомнили точно, ще започнем.
Успях, разбира се, да изтръгна от себе си смислено изречение; може би ми помогна яростта.
— Вече всичко си спомних — изръмжах аз. — И нищо не разбирам. Какво значи това?!
Младият все се усмихваше.
— Ако действително сте си припомнили мига на своята смърт, това ще облекчи малко нашето обяснение. С две думи — добре дошъл на небето!
— Какво? На небето?!
Никога не съм вярвал в свръхестествените сили, а вярата си в бога окончателно ликвидирах на седем години. Спомням си как тогава, изпълнен с огорчение и ненавист към пастор Дженсън, се затворих в училищния клозет и там осъществих онзи страшен опит. Най-напред рискувах дясната си ръка. Протегнах я напред и изпълнен с решителност, зашепнах: „Ако има бог, нека ръката ми веднага да падне!“ Нищо не се случи, но все още нямах гаранция. Може би трябваше да се заложи всичко на една карта, да атакувам неговата гордост и достойнство. Събрах цялата си смелост и в мига, след който успях да не я загубя, поех дълбоко дъх за отчаян вик: „Бог е говедо!“ Замрях от ужас, но и този път не последва наказание, не ме удари гръм и не се вкамених. Още цели шест месеца пастор Дженсън се опитваше да ми въздействува с думи или с пръчка, но за мен въпросът беше окончателно приключен. Бог нямаше… или просто беше един страхливец, недостоен за вниманието ми. Интересно, какво дълбоко и силно влияние върху живота на човека оказват детските му прозрения. Останах си материалист, но никога след това нито един от рационалистичните аргументи за несъществуването на бога не ми подействува толкова убедително, както тогава, на седем години, наивното ми „доказателство“ в училищния клозет.
— На небето?!
Ако пастор Дженсън е още жив, ще трябва да го излъжа. Дори в мига на възкръсването си не бях готов да се обърна към вярата. Показах го с не съвсем приличен израз. Младежът развеселено се засмя.
— Прекрасно — радваше се той, — знаете ли, вие бяхте избран по моя препоръка, но не можех да зная всичко за вас. Беше съвсем възможно… Но искам да кажа, винаги има известен риск, че от някой новак ще се излюпи религиозен фанатик, и в същност се учудвам, че такова нещо още не ни се е случило. Слава богу, с вас очевидно ще се разберем бързо. Вижте — в първия момент спряхме тъкмо навреме, дори съвсем навреме. Но главното ще дойде по-късно. Искате ли да чуете веднага?
В поведението му имаше нещо непринудено, успокояващо. В края на краищата това беше — трябваше да бъде — твърде особена, но все пак съвсем човешка ситуация. А нито една човешка ситуация не може да се реши с паника. Добре.
— Говорете — казах аз. — Чувствувам, че имате твърде много да ми обяснявате. А бих се радвал, ако вашето обяснение има някакъв разумен смисъл.
— Имайте ни доверие — увери ме той и погледна към стареца, чието присъствие бях престанал да забелязвам за момент. Старецът кимна, без да се усмихва, обърна погледа си към мен и заговори.
Мисля, че сега издържах успешно. Джеф твърдеше, че всичко е въпрос на емоционална настройка, а по-късно ми разказа, че на приемния изпит мнозина на моето място са припаднали или са получавали поне пристъпи на истерия. Един мъж получил сърдечен инфаркт, а друг младеж, който отначало приел новото си положение привидно много спокойно и разумно, след по-малко от час се опитал да убие Третия професор. През тригодишното съществуване на остров Нов живот се е стигнало до три самоубийства, от тях поне едно би могло да се смята за закъсняла реакция на шока от Прераждането.
Първото убийство беше станало един ден преди пристигането ми. Аз лично бях свидетел само на два приемни изпита: по-малко от седмица след настаняването ми на острова Професорите намалиха значително емиграцията и я ограничиха до десет нови заселника годишно. Това стана по моя препоръка; и до днес смятам тогавашното си решение за правилно, макар че то по своему допринесе за задълбочаването на конфликта не само в Съвета, но и сред останалите жители. Трябваше да избираме между две злини и съм убеден, че избрахме по-малката.
Гласът на стареца ме изненада със своята мека мелодичност и някаква нежна тъга; едва по-късно разбрах, че в него се скрива и нотка на печал.
— Имате пълно право не само на обяснение, но в края на краищата и на укор — каза той. — На този свят както първия път, така и повторно сте дошли не по своя воля и ако понякога сте се сърдили на родителите си, ще упреквате и нас в същия грях.