— За нищо не упреквам майка си — прекъснах го аз. — Винаги съм гледал на живота като на дар, а не като на наказание.
По устните му пробягна лека усмивка.
— Благодаря ви — каза той. — Само че който дарява живот, дарява същевременно и смърт. Мислили ли сте някога върху това?
— Разбира се, главно в пубертета. Оттогава оставих на мира философията.
— А какво мислите за правото на смърт? Какво ще кажете, ако сме ви подготвили за нея?
— Вижте — окашлях се аз, — това право съвсем спокойно ще оставя на другите. Без да ви затруднявам много, бих се радвал да узная какво е станало. Как е възможно да живея, а също къде се намирам по-точно. Може би това е някаква болница?
— Не, не е — поклати спокойно глава старецът. — Вие наистина сте умрял — още преди шестнадесет месеца. А днес бяхте… тъй да се каже… съживен.
— Как така съживен? — попитах аз и тогава ме обхвана естествено просветление. — Имате пред вид, че съм бил в състояние на клинична смърт? Толкова дълго?!
— Не става дума за клинична смърт — отново се обади спокойно той. — Умряхте, бяхте погребан и в гроба тялото ви бе подложено на биологично разложение. Не ми е приятно да ви рисувам драстични картини, но трябва, за да разберете напълно какво се е случило. И в тази минута тленните ви останки лежат в ковчега, в който бяхте положен.
Само веднъж в течение на целия приемен изпит нервите ми изневериха — това стана точно в този миг.
— Вие сте луд — изхърках аз.
— Не, инспектор Чапмън — намеси се изведнъж в разговора младият, който досега слушаше спокойно. За пръв път ме нарече по име и професия. Сега вече не се усмихваше и бързо продължи: — Преди няколко минути ви казах — добре дошли на небето. Това беше шега, а и донякъде символична метафора, но колкото и да е странно, някои нови членове в началото се хващаха. Трябваше да им поднасяме истината по малко, на малки порции. Както вече споменах, струва ми се, че вие май принадлежите към този тип. Никакво небе, инспекторе… но и никаква болница. За своя втори живот, да, добре чухте, наистина казвам за своя ВТОРИ ЖИВОТ — благодарете на науката и преди всичко на най-големия жив учен, професор Уилбърфорс.
— Е, добре — успокоих се аз. — Не се и съмнявам. Друго обяснение дори не си представям — освен ако, както ми се струва, всичко не започва с Крейн и моята смърт и не свършва с тази стая. Има обаче една малка подробност — на мен в същност още НИКОГА нищо не ми се е струвало.
— И не ви се струва дори сега.
— Добре. В случая бъдете любезни да ми кажете как сте ме съживили.
— С преместване на времето — отвърна спокойно старецът.
— Какво? Страхувам се, че не ви разбирам.
— Твърде сложно е и тук има много математика — продължи той. — Но ако имате повече търпение, ще се опитам да опростя нещата.
— Слушам. Нищо друго не ми остава и както изглежда, разполагаме с доста време. Надявам се, ще имате пред вид, че не съм Айнщайн.
Младежът отново се оттегли задълго от полето на действие на своя по-стар приятел.
— Добре е, че споменахте за Айнщайн — каза старецът. — Именно той пръв забеляза относителността на времето, пространството и движението и от тази идея изхождаха всички Айнщайнови последователи. Серан, Бичовски, Херер — не зная дали тези имена ви говорят нещо. Първият, който успя практически да използува новите постижения и да създаде легендарната машина на времето, беше едва професор Хари Уилбърфорс.
— Почакайте — намесих се аз. — За машината на времето съм чувал вече нещо. Но никога, общо взето, не ми е минавало през ум, че нещо такова би могло да съществува в действителност.
— Имате пълно право — кимна старецът. — Машина на времето, такава, каквато я описват в романите, действително не може да функционира. Не могат да се променят отминалите събития. Не може да се връщаш в миналото и да печелиш загубени войни, не можеш да променяш хода на историята и, по-точно казано, не можеш да възкресяваш мъртъвци. Всичко това е наистина само фантазия, реализирането й е недопустимо от законите на физиката.
— Но как тогава…
— Изложението ми наистина поставя на голямо изпитание вашето търпение — никога не съм бил добър оратор. Въпреки всичко позволете ми да продължа в логическа последователност, което ще ви помогне да разберете същността на нещата.
— Така, както помогна и на всичките ви предшественици, без да изключвам и себе си — прибави младият.
— Не съм казал нищо.
— Първото и най-важното откритие на Уилбърфорс беше откриването на индивидуалното време — продължаваше старецът. — Ще се опитам да минем без математика — постарайте се да разберете самия принцип.