— Индивидуално време?
— Да. До Айнщайн времето беше смятано не само за постоянна величина, но и за еднаква по целия свят. По-късно стана ясно, че това предположение е погрешно. Определението на времето като функция от скоростта направи възможно да се разбере различното му протичане при различни условия. Вашите сънародници практически доказаха Айнщайновите хипотези още преди петнадесет години; часовникът, поставен на една от първите космически станции, показа разлика във времето спрямо сравняващите устройства на земята. Така беше убедително доказано съществуването на индивидуалното време.
— Чел съм за това — отбелязах аз. — Казахте, доколкото си спомням, че става дума за вашия професор Уилбърфорс, прославил се с откриването на индивидуалното време.
— Не се е прославил, защото не е публиквал откритието си. Не искам, разбира се, ни най-малко да подценявам заслугите на Айнщайн. Но до действителна индивидуализация на времето се достигна едва сега, когато Уилбърфорс успя да го освободи от клещите на причинната връзка и да се движи с него свободно в пространството, а не обратното, да се движи чрез пространството във времето. С други думи, тогава, когато успя да докаже съществуването на времето като самостоятелна и независима субстанция с материален характер.
— Извинявайте, но сега съвсем не ви разбирам.
Погледът на стареца стана за момент неуверен.
— Може ли? — намеси се отново младият, но старият поклати глава отрицателно.
— Както разбрах — започна младежът, — всяко явление има своето собствено време, с което може да се подпомогне манипулацията на определена техника. Тази техника ние наричаме машина на времето, а феноменът, за който става дума сега, се нарича човешки живот, животът на конкретния човек. Протекъл в точно определен интервал от време, който можете да си представите във вид на отсечка. Възможно е с машината на времето отсечката да бъде просто взета и пренесена в друго пространство, където през този период протича друго, обикновено време. Сега обаче в бъдещето или в миналото. Но е възможно също така — на това обърнете особено внимание — да не се пренася цялата отсечка, а само част от нея. С други думи, да вземеш една определена част от живота на човека и да я пренесеш някъде другаде.
Вероятно съм зяпнал учудено.
— Така че… така че вие просто сте ме… пренесли?
— Именно. Все още не съм се изразил съвсем точно. Вижте, начертайте си на хартия отсечка. С пергел или с други инструменти я пренесете на друг лист. При това началната отсечка ще остане на мястото си, нали? Никъде не е изчезнала. Просто освен първата отсечка направихте и нова, същата като тази.
— Може би искате да кажете, че…
— Искам да кажа само това, което вече чухте. Машината на времето не може да променя реалната действителност. Ако сте умрели, значи сте умрели. Но времето, което сте прекарали на земята, тази ваша отсечка, съществува някъде отделно. Може да се хване и отново да се реализира. Веднага щом беше разбрана материалната основа на времето, стана възможно и върху него да се приложи законът за съхраняване на материята и енергията. Точно върху това се основава и откритието на професор Уилбърфорс, а също така и действието на машината на времето.
Малко дойдох на себе си.
— Все още не ми е съвсем ясно — казах аз. — Да не искате с това да намекнете, че аз съм двойник на самия себе си, докато моето истинско АЗ гние някъде в гроба, надупчено от куршумите на Боб Крейн?
— Точно така — потвърди младежът. — За да разберете още по-добре, вижте моя случай. Казвам се Джеф Карнаби — може би името ви напомня нещо? Веднъж разговаряхме за малко, тогава вие положително ми направихте по-силно впечатление, отколкото аз на вас. Но към това ще се върнем по-късно. Сега същественото е, че Професора беше така добър да се посвети на моята отсечка от време в момента, далеч преди тя да бъде завършена… тоест преди година. А това означава ни повече, ни по-малко, че освен скромната ми особа в момента в Ню Йорк има още един Джеф Карнаби, който спокойно си живее живота и е твърде възможно сега да се мъчи да се измъкне от ноктите на някой ваш колега от полицейското управление. Но вече ми е все едно, защото за НЕГО не нося никаква отговорност. Разбирате ли?
Най-после си спомних! Джеф Карнаби — беше може би преди четири години, когато разследвах аферата около писането и продажбата на дипломни работи в Колумбийския университет. Тогава накратко разпитах и Джеф. Успяхме все пак да издирим „работилницата“, където се раждаха зрели литературни разбори и есета за тъпите синчета на богатите татковци, но главния организатор на това предприятие така и не успяхме да открием никога.