— Най-напред — започна той — нека узнаете малко повече за професор Уилбърфорс. Светът почти не го познава. Сигурно няма да повярвате, че в днешния век на международни конгреси и научни дружества може все още да съществува брадат и усамотен учен, сякаш изрязан от алхимична лаборатория на страниците на илюстровано списание, но такъв учен действително съществува. Изглежда още по-неправдоподобно, че този самотен чудат учен е могъл да стигне до революционно, колосално откритие. И все пак това стана.
Професор Уилбърфорс живееше в Глазгоу и всеки кореняк шотландец сигурно би ви залял с презрение, ако случайно кажете, че Глазгоу е английски град. На младини, когато все още повечето му колеги го наричаха просто Хари, публикува няколко интересни труда. Още тогава стана ясно, че в него математиката и преди всичко физиката са установили чудесното единство на изключителния теоретик с ловкия експериментатор. Само че Уилбърфорс рано престана да публикува и непостояните приятели го забравиха. Онези от тях, които доживяха до дълбока старост, може би са прочели във вестниците от 1989 г., че седемдесет и две годишният професор Уилбърфорс се е самоубил. Но твърде вероятно е неговото име вече нищо да не им е говорело. Полицията дълго не се занимаваше със самоубийството на професора. Още повече, че както стана ясно, Уилбърфорс е боледувал от неизлечима бъбречна болест, която е вгорчавала последните години от живота му. Старецът е решил да съкрати мъките си — така звучеше единодушното заключение на полицията.
През деветдесетте години Уилбърфорс достигна до най-прочутото теоретическо откритие в своя живот и малко след това успя да създаде машината на времето. Беше едва на двайсет и осем години, когато над Хирошима падна първата атомна бомба, но никога не забрави този миг до радиоапарата. Не забрави и тогавашната си присъда над учените, дали в ръцете на хората такова страшно оръжие. Точно тогава реши да не публикува нито един труд, с който би могло да бъде злоупотребено по какъвто и да е начин. Професор Уилбърфорс беше най-чист идеалист. Мечтаеше за държава, управлявана от Разума, за нея вече бяха мечтали преди него Платон, Нютон, Томас Мор и много други, за свят, в който не ще властвува насилието, а разбирателството, за общество, което би могло да цени само себе си. Мечтаеше за Ново начало. Щом успя да построи машината на времето, дойде му наум, че неговата мечта би могла да се превърне в действителност.
Мъртвия Хари Уилбърфорс погребаха на малкото гробище в Глазгоу. В мига, в който върху ковчега му хвърляха първата лопата глина, новият Хари Уилбърфорс със своята машина на времето беше вече на хиляди мили далеч. Скоро ще се срещнете с него, наричаме го Първия професор.
Островът сред Тихия океан, на който се намирате сега, е както всички нас, рожба на машината на времето. Съществувал е на това място вече веднъж, докато преди две хиляди години не го е потопил в морето един от многото тектонични катаклизми. Първия професор си избра острова, за да създаде тук ново общество, и му даде символично име: Нов живот.
Първия професор е и първият заселник. След него пристигнаха следващите, така както професорът постепенно ги освобождаваше от несъвършения им оригинал и ги учеше на нов живот. През цялата първа година от съществуването на острова броят на неговите жители достигна само дванайсет души. След това професорът реши, че трябва да даде път на демокрацията: за новите прераждания започнаха да решават всички заедно и новите заселници бързо се увеличаваха. Пристигаха роднини и приятели, откриваха се изгубени съпрузи и разплакани любими, мъртвите наизлизаха от гробовете. Изведнъж всичко стана възможно, това беше неочакван нов шанс, чудо, това беше Небе!
Днес на острова живеят повече от триста жители. Ще срещнете сред тях и няколко редки екземпляра, които попаднаха тук благодарение на капризите на някои от първите заселници.
— Защо да съживяваме само наскоро починалите? — им дойде на ума. Убедиха Първия професор да използува всички възможности на машината на времето. И така тук, сред нас, живеят Хърбърт Спенсър, Сен Жуст, Чарлз Дикенз, дори и Сара Бернар. Едва когато някой изрече името Наполеон, Първия професор даде решителен отпор. Оттогава нашествието на исторически личности свърши, онези от тях, които живеят с нас, бяха принудени да се приспособят към новите условия.
Вече девет месеца избраният Съвет ръководи живота на острова, чиито единствени постоянни членове са Професорите. Сигурно ще бъдете поразен, че използувам множествено число. Да, това действително е така. Някогашният професор Хари Уилбърфорс днес съществува вече в три копия. Трябва да разберете едно: Хари Уилбърфорс не можа да създаде преди самоубийството си много по-млади варианти на своето АЗ, защото основното си откритие направи едва на преклонна възраст. Ако новият Уилбърфорс — сега Първи професор — беше на по-малко от шейсет и девет години, не би знаел все още принципа на индивидуалното време и не би успял да управлява своята машина. Преди три години взе едно решение, което може да изглежда на пръв поглед каприз, но не е така. Днес Първия професор е пак на седемдесет и две години и тежката му болест отново навлиза в заключителния си стадий. Вече не участвува в заседанията на Съвета, но ще го посетим, ако сте съгласни, още днес вечерта в квартирата му. Вероятно там ще се срещнем и с Втория професор, който междувременно пое функцията на обслужващ машината на времето. А що се отнася до Третия професор — знате ли какво? Оставете по-добре да ви изненадат.