Тогава свих рамене. След онова, което изслушах през последния час, едва ли нещо вече би могло да ме изведе някак от равновесие. Един професор, десет професора — като че ли не беше все едно?! Попаднал съм все пак в страната на чудесата, там е възможно всичко.
Колко скоро трябваше да разбера, че съм попаднал в страната на съвсем обикновени хора, с всички предимства и мъки, с всички грешки на противоречивата ни цивилизация! Нямаше да изтекат повече от пет години до мига, в който нашата малка група излетя от острова, набразден от взривове, където гаснеше животът и свършваше един благороден човешки експеримент.
Като сега все още чувам ударите по вратата и виковете на тълпата, обсадила сградата на Съвета. Виждам пролятата кръв и мъртвия Джеф, от чиито устни все още не беше изчезнала усмивката, с която пожертвува себе си, за да ни даде възможност да се измъкнем. Виждам горчивината на обезобразеното лице на Третия професор до машината на времето и чувам отчаяния му вик, с който отхвърляше възможността да запази откритието си.
— Трябва да се унищожи самото оръжие на злото! — извика тогава… И в минутите, когато пиша тези записки, сам се питам отново и отново дали е бил прав.
Какво остава да отбележа за историята на нашия остров? Първия професор умря по-малко от месец след пристигането ми. След бурни дискусии Съветът реши, че няма да продължават дори ограничените прераждания според субективните желания на определени лица, а единствено само с оглед нуждите на цялото общество. Може да се каже, че бях първият, който е дошъл на острова въз основа на този принцип. А след мен последваха лекари, инженери, готвачи… В края на третата година от пребиваването ми броят на заселниците достигна четиристотин и петдесет и Съветът решително спря емиграцията. Тогава се стигна до първите вълнения и Втория професор за пръв път заплаши, че ще унищожи машината на времето. Макар че можахме да овладеем ситуацията и временно да спрем спора около Прераждането, изплуваха все нови, дребни, но не по-малко остри конфликти. Постепенно се появяваше и се задълбочаваше имотното неравенство. Намираха се „изконни водачи“, които увличаха със себе си групички привърженици. Нашата старичка накуцваща „демокрация“ стана на пух и прах и за всичко се разразяваше гореща политическа борба. Като казвам за всичко имам пред вид онова, за което се борим и се караме на този свят от самото начало. За собственост, за помощ, за място под слънцето. Може би до най-големите размирици преди окончателната катастрофа се стигна след последните избори за Съвета, резултатите от които опозицията обяви за фалшифицирани. По онова време Втория професор вече не беше жив и в гениалния мозък на Третия професор окончателно назряваше мисълта за крушение. Тогава и аз също разбрах, че зародишите на кризата, с които Джеф ме запозна още първия ден, носеха в себе си генетическия код на трагичната й кулминация.
Джеф замълча и ми предложи втора цигара. Дойде ми наум, че би трябвало колкото се може по-скоро да се снабдя със СВОИ цигари, но преглътнах тази мисъл. За всичко това, разбира се, имаше достатъчно време, но досега не бях успял да накарам нито стареца, нито Джеф поне малко да се отклонят от предварителния си план. Сигурно знаеха какво правят; това се виждаше от факта, че целия досегашен разказ превъзмогнах без нервен шок.
Двамата мъже вероятно бяха провеждали подобни приемни изпити вече много пъти. Дали днешният вариант беше резултат от досегашен опит? Беше ли това просто рутина? Прилагаше ли тази специална комисия индивидуален подход към всеки новопристигнал? Беше ли целият разговор нещо като форма на тест, чиито резултати трябваше да решат бъдещото причисляване на новака към колектива от заселници?