— И тоя пръч, кой го дявол докара тука!
— А оная, оная хубостница какво прави? — избухна баба Ана.
— Коя?
— Женда, коя. Нали тя даваше хляб на пръча, не видях ли.
— Ех, и ти, все с Женда се залавяш. Какво е крива Женда. Имало глава да пати и туйто…
— Знам аз, не съм сляпа. Току рекли Върбан лош, Върбан краде от житото. Лъжат. Дип добър си е Върбан. Не може челяка да гледа как жена му се увива около всеки мъж и — лош ще е. Ама не ходели на воденицата му, карал се бил с всички. Ще се кара, като има такваз жена…
Дядо Иван спокойно тъпчеше с пръст чибучката си. Лицето му се промени, веждите му се издигнаха и в очите му, напрашени с брашно като на воденичарски плъх, светна лукаво пламъче.
— Слушай какво ще ти кажа, бабо — каза той и смигна с око на селяните. — Сега сме едно: и у нас има един здрав и един болен, и у Върбанови. Какво да правим, а? Аз ще река, да се събере болен с болен и здрав със здрав. Ти върви при Върбана, а аз ще взема Женда!
Селяните се засмяха с глас и затупаха дяда Ивана по гърба. Баба Ана рече да каже нещо, но мъжете бяха влезли във воденицата. Сърдита, със стиснати устни, тя обърна пак очите си към долната воденица. Там нямаше никой. Само пръчът още ходеше наоколо, катряше се по плета на градината и смулеше листата на фиданките.
На другия ден задрънчаха пак звънци из гората. Грееше слънце. Из въздуха се носеха паяжини и мъх от цъфналите каваци. Когато звънците зазвъниха най-близо и най-високо, ето че се показа Марин, Мартиновият син.
— Ах, Марине, Марине — посрещна го баба Ана и заклати глава, — какво ще правиш сега, Марине!
— Изгубил съм един пръч — каза Марин, — не сте ли го виждали?
— Ах, Марине, Марине, какво направи, Марине!
— Какво съм направил ма…
Той беше цял исполин, с червено, изпечено лице, краката му, обвити с козени наколенници, приличаха на краката на някой звяр. Не разбираше какво му подмята баба Ана, гледаше я безпомощно със сините си детски очи и глупаво се усмихваше. И пак попита за пръча. Тогава баба Ана му разказа какво беше се случило.
Марин се загледа в земята, замисли се и току теглеше с ръка ту едина, ту другия си мустак, и двата увиснали и избелели от слънцето.
— Ще го убия! — извика той и от яд лицето му още повече се изчерви.
От вратата дядо Иван подаде бялата си глава.
— Кого ще убиваш? Пръча ли? Да те убий тебе света сирница с големия тулум! Я се остави. Добитъка си е добитък, какво искаш от него!
— Не го ща аз, дядо Иване, не го ща! — завика Марин и сините му очи светнаха като челик. — Не ща такваз стока. Ти знаеш ли какво ми прави той мене? Като че дявол влезе под кожата му, взе да се лъчи, да се губи, а когато е между козите, таз мушне, онази удари. Вчера пак се залъчи, гледам го… Ха, ей го! — извика Марин и посочи надолу. До воденицата на Върбана, край плета, вървеше пръчът.
Висок и попрегърбен, Марин се заспуща надолу, като държеше на рамото дългата си дрянова гега. След него вървяха кучетата му.
Пръчът беше се показал около градината, затова Марин тръгна нататък. Когато той мина на отвъдната страна и пое покрай плета, някой свирна зад него. Имаше в гората едно птиче, което изсвирваше тъй и стряскаше човека. Марин се обърна: между овошките в градината стоеше Женда и се смееше. Тя беше само на няколко крачки от него, отвъд плета.
— Ела, ела, Марине! — рече тя.
Марин се обърна. Беше още ядосан.
— Де е пръча — каза той, — още тука ще му свлека кожата. Баба Ана ми каза…
— Какво ти каза?
— Каза ми… зарад него, таквоз… човека ти се премазал, камъка паднал отгоре му.
— Нека, нека, Марине! Лошо ли станало, мислиш? Тоз камък мене притискаше, нека притиска сега него!
Тя изрече това с по-нисък глас и без усмивка. Марин я гледаше учуден.
— Какво ме гледаш? — засмя се тя и отново светлина заля очите й. — Я ела, ела тук, да видиш какво ще ти кажа. Ей го прелеза, влез оттам!
Марин послуша и дойде при нея. И други път беше я виждал, но сега му се стори съвсем друга: нито черно, нито бяло беше лицето й, но румено, кръгло. А очите й — какви черни очи! Снагата й избиваше навън, сякаш щеше да пръсне дрехите й. Марин забрави за пръча. Гледаше я и не знаеше какво да каже.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Марине? — заговори Женда. — Откога се каня да ти го кажа, ама ти не дохождаш! Чуй, Марине… да ми дадеш две-три кожички, ерешки, хубави кожички, черни, лъскави. Имам едно кюркче, за него ми трябват. Ей тъй искам да ги туря. Гледай, Марине, ей тъй…