Показа се Женда. Тя отиваше на чешмата, пазеше се и бягаше ту от един, ту от други бивол. Керванджиите пуснаха катраниците и се загледаха. Женда наля вода, после пак се върна. Тогава керванджиите грабнаха големите си бъкели и се натрупаха на чешмата. Загълчаха, засмяха се. Между големите калпаци и сиви аби мяркаха се белите ръкави и синият сукман на Женда. Понякога се виждаха и плитките й — разиграни два черни смока.
Баба Ана гледаше от воденицата и когато дядо Иван дойде към нея, каза му:
— И от тия ще остане някой.
— Отде знаеш?
— Има един да пие час по час на чешмата, без да му е жедно. Той ще остане, ще видиш…
И наистина, когато след малко керванът потегли, една кола, колата, която вървеше най-напред и имаше най-едри и най-силни биволи, изведнъж се наведе на една страна, колелото й изхвръкна, оста заора в земята и се счупи. Насъбраха се керванджиите, започесваха се под калпаците, загълчаха. После тръгнаха. Остана само счупената кола. Керванджията извади брадва и започна да дяла. Дялаше, но твърде не бързаше и все се поподсмиваше.
На другия ден той пак дялаше, а до него стоеше Женда. Баба Ана погледна към гората — не се чуваха звънци, Марин не се виждаше. Дълго време тя гледа ту към колата, ту към габъра. Слънцето припече, стопли се и тя задряма.
Затропаха чехли наблизо и тя се събуди. Пред нея стоеше Женда. Баба Ана не можа да я познае: набелисала се и се начервила, изписала вежди като кадъна. Перо със златен варак трептеше на главата й, на гушата й имаше гердан от ален мерджан, на ръцете й дрънчаха гривни. Очите й светеха, смееше се.
— Какво си се направила мари, лудетино! — сопна й се баба Ана, но я гледаше захласната и се чудеше, че не може вече да я мрази. „Много хубост ти е дал господ — помисли си тя, — дано е само на добро!“
Женда сложи ръка на мерджановия гердан.
— Бабо Ано, хубав ли е? Нали е хубав? Керванджията ми го даде…
— Ами белилото?
— И него; всичко. Ах, бабо Ано, да видищ само колко работи има! Колата му вътре като къща. Като отвори един сандък, че какво няма вътре. И огледало има, бабо Ано, всичко има. Много добър челяк. И в Цариград ходил, морето виждал. „Хайде, дума, качи се в колата да те заведа и тебе, ще видиш морето.“ Бабо Ано, да ида ли? Кажи, да ида ли?
— Иди, иди, ако кукувица ти е изпила ума! Как е Върбан?
Женда сви рамене и нищо не каза.
— Слушай, булка — рече баба Ана строго, — остави хорските мъже и си гледай своя. Срамота е и грехота. Какъв е тоз Цариград, какво е туй море! Мъжа си да гледаш, че знаеш ли се…
— Е, че какво да му правя! Не съм господ душа да му дам!
И Женда се спусна надолу, златният варак заблещя на перото й, гривните й задрънчаха. Баба Ана я видя как отиде право при керванджията. Той все още дялаше. А, както правеше и други път, пръчът беше се покачил на покрива на Върбановата воденица и тропаше по керемидите, като че играеше хоро.
Вечерта по тъмно Женда пак дойде при баба Ана. Плака, окайва себе си, окайва Върбана. Заричаше се, че няма да ходи никъде и само него ще гледа. Очите й тъй си останаха пълни със сълзи. Когато си отиде, влезе право във воденицата и нито погледна керванджията. „Сполай ти, боже!“ — рече баба Ана и се прекръсти.
На другия ден Женда излезе пред воденицата. Не отиде при керванджията, но хурката й беше на пояса. Отдалеч се тъмнееха очите й, отдалеч се познаваше, че се смее. И тръгна пак през поляните и запреде. Керванджията беше поправил колата си. След малко той подбра биволите и тръгна да ги пасе. Вървеше по същия път, отдето беше минала Женда. Сякаш го водеше нишката, която Женда беше разсукала след себе си.
Грехота беше да се остави болен човек непригледан. Баба Ана прати дяда Ивана да види Върбана. Когато той прекрачи прага, сепна се и сне лулата от устата си: едно пале се притискаше до стената и жално квичеше. До него стоеше пръчът и с все сила го блъскаше с рогата си. Дядо Иван го пропъди и стори му се, че пропъди дявол. Воденичният камък лежеше на същото място, гдето беше премазал Върбана. Дядо Иван влезе в стаята. Удари го тежка миризма на труп. Жълт и слаб, Върбан лежеше възнак и щом видя дяда Ивана, сбърчи лице от болка и глухо като изпод земята рече: „Изпъди го! Изпъди го навън!“ Говореше за пръча. И се загледа в тавана с големи, уплашени очи.
На Марина бяха се изгубили три кози. Не беше човек, който може да си прости своя грях, и не се остави, докато не ги намери. Познаваше козите си, както познаваше хората по лицата им. Виждаше, че някъде нещо се белее, и подкарваше стадото си нататък. Като дойдеше там, разбираше, че не било кози, а бели камъни. И обръщаше стадото си на друга страна. Три дни се губи тъй навътре в планината. Катери се по най-върлите урви, слиза в най-дълбоките усои. Най-после намери трите бели кози, които беше изгубил. Зарадва се, засмя се, извади хурката, която правеше за Женда, и започна да я пъстри със златен и сребърен варак. Мислеше да отиде утре и да й я занесе.