Но не можа да изтрае. Хиляди нишки сякаш го теглеха надолу към водениците. Той скри писачето, с което дълбаеше по хурката, и свърна козите надолу.
Никога звънците на Мариновото стадо не бяха дрънчали тъй високо. Смееха се, приказваха и викаха малките звънчета, големите хлопки гръмко биеха като великденски камбани. Баба Ана ги чу още отдалеч и разбра, че Марин иде. Когато стадото стигна до габъра, звънците позатихнаха и се разляха нашироко. Между водениците се показа Марин.
Той видя колата и разбра, че е счупена и после поправена, но около нея нямаше никой. Не се виждаше и Женда. Марин ходи в градината, гледа във воденицата — нямаше я. Поглеждаше често към баба Ана, но не смееше да отиде при нея. Най-после се реши и отиде.
От вратата на воденицата го посрещна дядо Иван:
— Бре, Марине, бре, човече, де се изгуби? Да не си се борил пак с мечката, със стръвницата? Пак се била явила в Липов дял.
Баба Ана гледаше Марина и очите й хитро святкаха.
— Мечката не е в Липов дял — каза тя. — Мечката е тука, при водениците. Не е страшна, не хапе. Има таквиз едни дълги коси и черни очи. Пие на чешмата и когато е жедна, и когато не е, а очите й играят ту насам, ту нататък…
И баба Ана искаше да срещне очите на Марина, но той гледаше навъсен в земята.
— Хм… мечка, каква ще да е таз мечка? — рече той.
— Уж не знаеш. А малко ли си пил и ти вода след нея, пил си, без да ти е било жедно. И само да си ти! А ей го керванджията, пи и той, и тука си остана.
Изведнъж Марин се изправи, стана страшен и попита:
— Де е Женда?
— Че знам ли, Марине — кротко заговори баба Ана, — знам ли, сине. Видях я, че излезе с хурка, подбра и керванджията биволите си. Не знам, сине, не знам.
Марин не я дочака да свърши и тръгна нагоре към стадото си. Когато се закри в габъра, погледна към водениците, погледна наоколо: Женда я нямаше. Тогава той извади хурката, която беше скрил под кожуха си, начупи я и я захвърли. Не чуваше вече звънците на стадото си, не го свърташе в гората. Няколко пъти той се връща и кръстосва около водениците. И сякаш растеше и ставаше по-голям и по-страшен. Веднъж мина близо до баба Ана. Не я погледна. Баба Ана не посмея да му се обади.
На другия ден той пак дойде. Беше страшна жега. Женда пак я нямаше. Марин не се грижеше вече за стадото си, а преваляше през баири, през долове. Понякога се спираше и търсеше с очи. Камъните около него лъхаха топлина, сякаш се топяха от горещината. Слънцето печеше право над главата му и сянка не оставаше зад него. Мисли нямаше в ума му. Смътно разбираше какво беше станало с Женда, смътно разбираше какво става с него. Искаше да я улови и да я реже на късове. Спомняше си, че последния път, когато беше я виждал, тя се смееше и му думаше: „У, Марине, какъв си грозен! Мечка, дърта мечка!“ Дохождаше му на ум за кожичките, които й беше дал. „Ще си ги взема!“ — казваше той със стиснати зъби. Но веднага разбираше, че не е в туй болката му. Искаше му се да се върне в планината, да се скрие от хората, да си живее там самичък, както по-рано. Но знаеше, че и това няма да стане. И разбираше само, че голяма, страшна беда е паднала на главата му.
И той вървеше по напечената земя. След него идеха кучетата му с помътени очи и увиснали езици. Звънците се чуваха на няколко места в гората. Марин се спря, послуша, но не можа да разбере, че стадото му се беше разкъсало.
Изведнъж полъхна вятър, вдигна се прах. Марин повдигна очи: над планината се повдигаше облак. Не беше равен и тежък облак, а гъсти и черни кълба, които се навдигаха и се въртяха като пожарен дим. Духна вятър, най-напред топъл, после хладен. Притъмня и запръскаха капки. Вятърът размяташе вече цялата гора. Червени светкавици се гърчеха като змии. Трещеше.
Повече по навик, отколкото с усилие на волята си, Марин забърза към стадото си, прибра го на завет, сам се подслони под едни скали. И повече нищо не видя, защото всичко потъна и се изгуби в бясната виелица на дъжда.
Марин не чуваше трескавиците, не мислеше за нищо. По едно време разбра, че стана по-тъмно и по-огнено светеха светкавиците. Мръкваше се. Той скочи и тръгна по дъжда. Беше му задушно и сне калпака си. Капките капеха по главата му като вряла вода. Когато беше още в гората, дъждът престана, а когато се надвеси над водениците, половината небе се беше прояснило. Из всички долове течаха мътни бари.