— Ами сега накъде пак? — питам аз.
— Ще идем при министрите на благоустройството, на просветата и на търговията. Господин министърът обеща да повърне въпроса за ревизия в Министерския съвет, затова ще отидем да подготвим нашите министри, и работата, сссобствено, е опечена.
— Слушай — думам му, — хванахме се вече на въдицата и където искаш, ни води, но в Министерството на търговията не отивам, защото всеки ден съм там за служба и ме познават.
— Ти, сссобствено, си чуден човек бе! По двеста души на ден ходят при министъра, та туй му е работата — твоята мутра да помни! Карай и не бой се! Аз отговарям!
Ходихме при всички. Кланяхме се, здрависвахме се, викахме „да“ и „не“ според случая и в Търговията ходихме. Три пъти ме втресе и претресе, догде стоях при министъра, ама не ме позна. Най-после Папунчев ни закара в едно заведение, нахрани ни, напои ни, почерпи ни с екстра папироси, даде ни по 100 лева вместо по 500 и се разделихме.
На другия ден го потърсих да уредим моята работа, а той ме помъкна в Сметната палата, да видим някакви платежни заповеди, после ме прати в митницата, да освобождавам някакви стоки. След два дни ме направи пак делегат и ходихме в Синода. Най-после пък ми обинтова главата и ме мъкна като веществено доказателство във Вътрешното министерство, което беше в ръцете на друга партия от коалиционния кабинет, и т.н.
— Е, а сега какво правиш?
— Ами че на същата работа съм. Един вид, постоянен делегат от Северна България. Папунчев, както знаеш, е вече депутат, а аз се въртя около него и като му потрябвам за нещо, мъкне ме из учрежденията ту като кмет, ту като секретар-бирник, ту като фелдшер. Изкарвам по нещо. Доволен съм. И странични падат понякога. Запознаха ме, знаеш, и други депутати, та ме използват и те. Всякакъв съм станал през тази година. Само поп не съм, но и това може да се случи. Ще рече да ме запопи някой ден, та затова съм пуснал и брада. Нека си расте за всеки случай!