Джон Варли
Постоянство на възприятието
Беше годината на четвъртата не-депресия. Съвсем наскоро се бях присъединил към армията от безработни. Президентът твърдеше, че няма от какво друго да се страхуваме освен от самия страх. Повярвах му — за първи път, — метнах раницата на рамо и се отправих към Калифорния.
Не бях единственият. През последните двадесет години — всъщност още от началото на седемдесетте, световната икономика се гърчеше като змия на скара. Драпахме по стените на тоя безкраен период на депресия без видима надежда за измъкване. Нацията отдавна бе забравила понятия като сигурност и спокойствие, извоювани някъде през златното десетилетие на тридесетте. Хората свикнаха с мисълта, че ако тази година са богати, нищо не пречи да посрещнат следващата на ръба на бедността. Аз бях на този ръб през ’81 и отново през ’88. Дойде ми наум, че е време да покръстосвам из различните географски ширини. Искаше ми се да видя Япония. Бях на четиресет и седем и може би това бе моят последен шанс да се почувствам безотговорен.
Беше краят на лятото. Вдигнал палец край междущатската автомагистрала, почти не се сещах за гладните бунтове в Чикаго. Нощем се изтягах на дюшека, гледах звездите и слушах песента на щурците.
Трябва да съм извървял на крак по-голямата част от разстоянието между Чикаго и Де Мон. След няколко дни на ужасни мехури краката ми загрубяха. На стоп ме взимаха рядко, отчасти поради конкуренцията на други стопаджии, пък и времената бяха такива. Местните не горяха от желание да возят в колите си градските копелдаци, за които бяха чували, че са банда побеснели от глад масови убийци. Един път даже ме поступаха малко, та едва ли някога в живота си ще стъпя отново в Шефилд, Илинойс.
Иначе животът на пътя ми доставяше удоволствие. Бях тръгнал с ограничен запас консервирани храни, а когато привършиха вече бях понаучил как да си изкарвам прехраната из фермите по пътя. Понякога с яко бачкане или пък от хора, с дълбокото убеждение, че нищо на този свят не бива да се дава даром. Имаше и няколко гратис, на семейната маса, сред внуци, баби и дядовци и спомени за това „как я карахме ние навремето, през Голямата депресия от ’29“ — когато хората не са се страхували да помогнат на изпадналия в беда пътник. Открих, че колкото по-стари са хората, толкова с по-голяма симпатия ме изслушват. Един от многото дребни трикове, дето човек може да научи. Старите хора са готови да ти дадат всичко, стига само да ги дариш с вниманието си. По тая част мене ме биваше.
На запад от Де Мон стопаджийството малко се пооживи, но с приближаване към бежанските лагери край Китайската зона отново замря. Eдва пет години бяха изминали от катастрофата, спомняте си, нали, взривът на един от ядрените реактори в Омаха, когато огнена река от уран и плутон започна да прояжда земната кора в посока към Китай, оставяйки след себе си пояс от близо шестотин километра радиоактивен ад. По-голямата част от населението на Канзас сити, Мисури, все още обитаваше местните лагери, в дървени бараки и бордеи, докато се прецени, че градът отново е обитаем.
Тъжна беше участта на бежанците. Отдавна бе умряла първоначалната солидарност с трагедията на тези хора. Много от тях щяха да прекарат остатъка от живота си по болници. И което бе по-лошо — страх и омраза бяха заменили едновремешното състрадание на местното население, което вече не искаше и да чуе за тях. Бяха като съвременни парии — низвергнати. Децата им бяха като прокажени. Всеки лагер си имаше свой собствен отличителен номер, но местните ги наричаха всички с едно име — Гайгерград. Заобиколих чак през Литъл Рок за да не пресичам зоната, макар да твърдят че там вече не било чак толкова опасно, стига да не се мотаеш прекалено дълго. Националната гвардия ме беляза със знака на пария — персонален дозиметър, и с него кръстосвах от Гайгерград на Гайгерград. Хората тук бяха приятелски настроени към непознати, стига да имаш правилен подход, така че не се наложи да спя на открито. Храната се раздаваше свободно в обща столова.
Предразсъдъците за скитници заразени с „лъчева болест“ изглежда не бяха разпространени отвъд Литъл Рок и започнах бързо да се придвижвам през Арканзас, Оклахома и Тексас. От време на време се хващах по за малко на работа, но в повечето случаи ме качваха за доста дълги преходи. Тексас например, видях предимно от прозореца на колата.
Когато наближих Ню Мексико вече ми бе омръзнало да се друсам по седалките. Затова реших малко да се поразтъпча. Калифорния вече бе само една далечна цел, доста по-безинтересна от самото пътешествие.
Зарязах пътя и тръгнах напряко през страната, там където нямаше огради, разбира се. Открих, че дори в Ню Мексико е трудно да се откъснеш от белезите на цивилизацията.