Трябваше да призная, че няма. Но все пак, продължавах да мисля, че между нас има нещо недоизказано.
— Зная какво те притеснява. Имам предвид за оставането ти тук.
— Какво?
— Че не се чувстваш част от всекидневния живот. Че не влагаш своя дан. Виждам, че по този въпрос си доста чувствителен.
Както обикновено, беше прочела в мен това, което искаше. И не го криеше.
— Така ще е, докато не се научиш да разговаряш с всички. Така че, по-добре да се върнем към уроците. Още си несръчен с пръстите.
Работа имаше много. Първото, което трябваше да науча е да не бързам. Тук се работеше бавно и методично, с малко грешки и без да се притесняват, ако работата се проточи няколко дни. Докато работех сам, не се налагаше да се съобразявам с тези условия, независимо дали метях, берях ябълки или прекопавах градината. Но когато работехме групово, налагаше се да се подчиня на един съвършено нов ритъм. Зрението помага на човека да се справя едновременно с няколко различни аспекта на работата, преценявайки всичко само с поглед. Слепият ще се справя с тези аспекти един по един, като оценява текущия процес тактилно. Но в изпипването на отделните детайли те бяха незаменими, в сравнение с тях аз сякаш работех с краката си.
И през ум не ми мина да им предложа да предоставят на мен да свърша нещо, само защото за разлика от тях можех да виждам. Най-вероятно просто щяха да ми кажат да се разкарам. Приемеха ли го, това щеше да е признание, че са зависими от мен, а те знаеха че няма да съм вечно на тяхно разположение.
Това отново ми припомни положението на децата. Вече почти бях сигурен, че между тях и слепите им родители има някаква невидима преграда.
Бързо навлязох в ежедневието. Към мен се отнасяха като към всеки един от тях и това ми харесваше. Макар да беше повече от сигурно, че никога няма да стана част от групата, несъмнено бе, че поне съм станал неин пълноправен член. Отношенията им към гостите не се различаваха по нищо от отношенията им помежду.
Животът тук по нищо не приличаше на живота в големите градове. Пасторалното спокойствие, топлите взаимоотношения, дори пръстта под босите крака бяха неща, които в големия град вече не се срещаха.
Ежедневието беше напрегнато, но оставяше у мен чувството на удовлетворение. Трябваше да се нахранят животните, да се налови риба, да се почистят водоемите, да се издоят кравите. Работеха всички — мъже, жени и деца. Работата им спореше, справяха се без видимо усилие. Всеки си знаеше мястото, непосредствените задължения. Всичко това приличаше на една добре смазана машина, макар това сравнение никога да не ми е харесвало, особено когато се използва по отношение на хора. По скоро си представях комуната като един организъм. Такъв разбира се, е всяка социална група, но този тук действаше. Не малка част от комуните, които бях посетил се раздираха от вътрешни противоречия. Работата не вървеше или защото всеки се ослушваше с надежда друг да я свърши, или понеже никой не виждаше необходимост да я върши. Подобно невежествено отношение не рядко водеше до епидемии от коремен тиф, почвени ерозии, измръзвания до смърт и накрая — нашествие на социални агенти, които отвеждаха децата. Това поне съм го виждал.
Но не и тук. Хората тук, макар незрящи имаха реална престава за обкръжаващия ги свят, не витаеха в розови облаци като някои други. Просто вършеха това, което се иска от тях.
С течение на времето ми разказаха почти цялата история на колонията. Грешките, неизбежни при такъв сложен проект, се оказаха удивително малко на брой. Една от тях беше по отношение на охраната. В началото дори не помислили за това, защото почти нищо не знаели за насилието и бруталността, които са залели външния свят.
Подходящ набор от огнестрелно оръжие разбира се би свършил добра работа в тези пусти места, но това надхвърляло възможностите им.
Една нощ в комуната нахлул камион, пълен със здраво подпийнали грубияни. Чули за колонията в близкия град. Останали два дни, прерязали телефонните кабели и изнасилили повечето жени.
След като нашествието приключило, седнали да обсъдят всички възможности за защита и накрая се спрели на най-древната. Закупили пет немски овчарки, специално обучени за охрана на различни обекти, а също и за водачи на хора с нарушено зрение. Животните били напълно безопасни, до момента в който някой непознат не започвал да се държи агресивно, след което тихо и без излишен шум се хвърляли направо към гърлото.
Като повечето от техните решения и това се оказало перфектно. След второто нашествие на бойното поле останали двама убити и трима тежко ранени и всичките от противниковата страна. За всеки случай, наели за известен период един бивш морски пехотинец за да ги посвети в изкуството на ръкопашния бой.