После всички седнахме на пода, плътно притиснати един до друг. Събранието започна.
Повечето изказвания достигаха до мен на езика на знаците, Розка се обаждаше съвсем рядко с по някоя дума. Много малко от казаното успях да проследя, но и то беше достатъчно. Групата разсъждаваше като един човек. Всичко, което стигаше до мен, беше вече съгласувано.
— Обвинен си в нарушаване на правилата, — беше мнението на групата — и че си причинил нараняване на (тази, която наричах Белязаната). Отричаш ли обвинението? Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание?
— Не — отвърнах им аз. — Отговорността е моя. Аз проявих небрежност.
— Разбираме. Съчувстваме ти в твоето разкаяние, което е несъмнено. Но небрежността е нарушение. Ясно ли ти е това? Това е престъпление, заради което трябва да бъдеш (---). — последното беше казано с езика на ръцете.
— Какво означава това? — запитах Розка.
— Ами… „да бъдеш изправен пред нас“? „Да бъдеш съден“? — тя сви рамене, недоволна че не съумява да намери точното значение.
— Да. Разбирам.
— След като не оспорваш фактите, значи няма съмнение, че си виновен. (Отговорен — прошепна Розка в ухото ми.) — Остави ни насаме, за да вземем решение.
Изправих се и се обърнах с лице към стената, за да не следя оживените ръкомахания на дебатите. Буца беше заседнала на гърлото ми и аз преглъщах мъчително. След това ме подканиха да се върна в кръга.
— Наказанието за твоето провинение е предварително определеното според правилника. Трябва да избираш, или да се подложиш на него, за да изплатиш вината си, или да откажеш и да напуснеш нашите земи. Какъв е твоят избор?
Накарах Розка да ми повтори решението с думи, за да съм сигурен в отсъденото. След това им казах, че приемам безпрекословно наказанието. Бях много благодарен, за предоставения избор.
— Ще бъдеш наказан така, както бихме наказали за същото провинение някой от нас. Последвай ни.
Останалите ме обградиха. Не знаех какво ме чака, просто ме поведоха, побутвайки ме леко от всички страни.
Срещу нас, седнала с кръстосани крака Белязаната продължаваше тихо да плаче. От очите ми рукнаха сълзи, побутнаха ме и аз се проснах в скута и. Тя ме плесна.
Нито за миг, това което ставаше не ми се стори странно или нелепо. Всичко изглеждаше съвсем естествено. От всички страни към мен се протягаха ръце, галеха ме, успокояваха ме с нежни движения. Плачехме всички заедно. Моментът беше труден и цялата група се изправяше да го посрещне като един. Нови и нови лица се присъединяваха към нас непрестанно. В наказанието участваха всички, но само Белязаната имаше право на конкретни действия. На нея се падаше отговорността да ми причини страдание и ето защо риданията й след падането бяха така неутешими, не от болка, а защото е знаела, че ще трябва да вдигне ръка срещу мен.
По-късно Розка ми каза, че Белязаната е била най-яростната защитничка на мнението, че трябва да ми се даде възможност да остана. Някои са настоявали да бъда изгонен незабавно, но тя се е противопоставила, твърдейки че имам право на избор. Ако не можете да разберете това, няма да можете да разберете и чувствата, които изпитвах докато живях сред тези хора.
Времето течеше, ударите се сипеха по мен. Болката не беше нетърпима, но доста силна. Нито пък имаше нещо унизително в наказанието. Приличаше на жизнено важен урок, преподаван с прями методи. Всеки от тях е бил подлаган на него в първите месеци от живота си. Повярвайте ми, урокът си струваше.
В следващите месеци често си спомнях за него. Мъчех се да измисля някакъв друг начин. Да напляскаш възрастен човек — мисля, че всекиму това би се сторило странно. Но тогава, в онзи миг, ми се струваше едно от най-естествените неща на света.
Нещо подобно, оказа се, правят и с децата си, но не толкова продължително, нито пък толкова болезнено. Бремето на отговорност за тях беше по-малко. Възрастните нямаха нищо против някое ожулено коляно или одраскан лакът, стига децата да се научат.
Но с приближаване към зрелостта, наказанията постепенно ставаха по-продължителни и по-болезнени. Най-суровото наказание се прилагаше при повторни нарушения. Беше нещо като изпращане на каторга. Никой не се докосваше до нарушителя за строго определен период от време. Когато научих за него, вече бях в състояние да оценя тежестта му. Не се наложи да ми обясняват.
Не зная как точно се получи, но в шамарите на Белязаната имаше не по-малко любов, отколкото в галещите ръце на останалите. Болката, която ти причинявам, е болка и за мен. Правя го за твое добро. Обичам те, затова те наказвам. Сякаш за първи път поглеждах зад завесата на тези поизтъркани клишета.