Когато всичко свърши, продължихме да плачем заедно. Плачехме по-скоро от щастие. Прегърнах Белязаната и двамата си казахме колко съжаляваме за случилото се. Докосвахме се с ръце, любехме се — ако искате така го наречете, после я целунах по коляното и помогнах да го превърже.
Останалата час от деня прекарах с нея, опитвайки се да облекча страданието и.
С напредване на познанията ми по езика на ръцете „люспите паднаха от очите ми“. Почти всеки ден откривах някое ново значение, доскоро недоловимо; беше сякаш обелваш люспа от чеснова глава, само за да откриеш, че под нея лежи друга. Всеки път, в който решавах че съм стигнал до сърцевината се оказваше, че това е поредния слой, който доскоро не съм забелязвал.
В началото мислех, че овладяването на езика на ръцете ще е най-важният ключ към общуването с тях. Оказа се, че греша. Езика на ръцете, всъщност беше бебешкия им език. Така че известно време аз бях бебе, което дори не можеше да изгука като хората. Но каква беше изненадата ми, когато след като преодолях първите стъпки на познанието, открих че трябва да науча синтаксис, спрежение, части на речта, съществителни, глаголи, времена, съгласуване, склонение. Досега, сякаш се бях чипкал в приливната вълна по края на Тихия океан.
Под език на ръцете, разбира се имам предвид Международната Мануална Азбука. Всеки, който пожелае, може да я научи за няколко часа или дни. Но когато говорите с някой, произнасяте ли поотделно всяка буква в думата? Четете ли всяка отделна буква, когато плъзгате поглед по написаното? Не, вие възприемате значението, думата като цяло, чувате групи от звуци и виждате групи от знаци като сбор от понятия.
Тук в колонията, хората имаха невероятен интерес към езици. Всеки от тях знаеше по няколко езика — говорими езика — и можеше да чете и да ги разбира напълно свободно.
Още като деца, те осъзнаваха, че езика на ръцете служи за общуване с външни хора. За общуване по между им, този език е твърде тромав. Нещо като морзовата азбука — удобна, когато средствата за връзка са ограничени, но напълно неприложима в останалите случаи. Общуването между тях малко се отличаваше от нашите форми за говорно или писмено общуване, дори — сигурен съм в това — често ги превъзхождаше.
Открих го постепенно, първо като забелязах, че макар да се изразявам доста добре с ръце, отнема ми много повече време отколкото на всеки друг да кажа нещо. Тук нещата едва ли опираха само до ловкост. Помолих да ме посветят в тукашния еквивалент на стенографията. Скоро всички се заеха да ми помагат и аз напреднах бързо.
Беше ужасно трудно. Можеха да произнесат всяка дума, на всеки език само с две последователни позиции на ръката. Това бяха неща, които се учеха с години, а не за няколко дни. Научиш ли азбуката, можеш да напишеш и прочетеш всяка дума. Това е предимството говоримата и писмена реч да се основават на една и съща система от символи. Стенографията нямаше нищо общо с това. Тя не заимстваше нищо от простотата и праволинейността на езика на ръцете; нито пък беше код на английския или някой друг език; най-точно е да се каже, че нямаше нищо общо с конструкцията на който и да било език. Беше съставена и нагласена изцяло спрямо нуждите на местните жители и връзката и с езика на ръцете беше съвсем символична.
Месеци наред оставах на Събиранията след вечеря, за да произнасям неща от рода на: „Аз обича Белязана много много добре“, докато около мен бушуваха вълните на разговори, от които успявах да доловя само частица. Но аз продължавах без да губя кураж, а и децата бяха безкрайно търпеливи с мене. Постепенно започнах да напредвам. Имайте предвид, че следващите разговори, които ще предам са провеждани или в стенографски стил, или на езика на ръцете, ограничени от различните степени на моите познания на различните етапи. От деня на моето наказание не съм произнасял дума с уста, нито някой ме е заговарял.
Разговарях на езика на тялото с Розка. Да, правехме любов. Трябваше да изминат няколко седмици за да осъзная, че нейните докосвани, колкото и невинни да ми се струваха в началото, същевременно бяха и не бяха такива. За нея беше съвсем естествено продължение на общуването, това което обичайно следваше след разговора между нейните ръце и моят пенис. Макар да беше все още в средата на пубертета, всички гледаха на нея като на възрастен и аз я приемах като такава.
Срещахме се и разговаряхме доста често. Струва ми се, с нея най-добре разбирах думите и мелодията на тялото. Дланите и бедрата й пееха за свободата на общуването, всяко нейно докосване беше като нежна нота.