— Не си ми разказвал почти нищо за себе си — каза тя. — С какво се занимаваше отвън? — Не искам да кажа, че речта и беше подредена по начина, по който ви я представям — в изречения. Говорехме с телата си, потяхме се и се наслаждавахме на аромата. Разменяхме послания с ръце, крака и устни.
Понечих да и отвърна и спрях.
Какво можех да й кажа за моя предишен живот в Чикаго? Че съм искал да стана писател, но съм се провалил? И защо? Поради липса на талант, или може би — на желание. Или да и разкажа за моята работа — безсмислено ровичкане на хартия, за да може по-точно да се определи „съвкупния национален продукт“. Да и разкажа за възходите и паденията на икономиката, които ме бяха довели дотук. За това колко самотен може да е човек на четиресет и седем, без някой който да обича и да бъде обичан. Да трепериш за мястото си в общество от неръждаема стомана. За нощните представления, вмирисаните кръчми, монотонната работа, публичните домове, вечерите пред телевизора, неизменното приспивателно, плътно затворените прозорци за да не те задуши гъстият смог, или да не скочиш. Не беше ли всичко това част от мен?
— Разбирам — каза тя.
— Пътувам наоколо — рекох аз и внезапно осъзнах колко вярно е това.
— Разбирам — повтори тя. Каза го с друг знак за същото нещо. Подтекста беше всичко. Беше чула и разбрала и двете ми страни, едната — това което съм и другата — това, което бих искал да бъда.
Тя лежеше върху мен, едната и ръка нежно докосваше лицето ми за да долови живия танц на чувствата и мислите ми, докато размишлявах за моя живот. После, когато осъзнах че никога не съм бил по-щастлив, тя се разсмя и игриво ме ухапа по ухото. Не го казах просто ей така, аз наистина бях щастлив. Тялото на човек винаги е отражение на най-съкровените му мисли.
В този миг забелязах, че стаята е необичайно пуста. Запелтечих нещо неразбрано с ръка и в отговор научих, че само децата са останали.
— Къде са всички останали? — запитах аз.
— Другите отидоха ¤¤¤ — отвърна тя. Три остри потупвания по гърдите с разперени пръсти. Като прибавим мануалната конфигурация, обозначаваща глаголно действие, получаваше се „отидоха да ¤¤¤-ат“. Излишно е да ви казвам, че бях в пълно неведение.
Значително повече информация дойде от езика на тялото, докато Розка казваше това. Беше подтисната и натъжена. Тялото и изрече нещо като: "Защо не мога да бъда с тях? Защо да не мога да (помириша-вкуся-докосна-чуя-видя) почувствам заедно с тях? Не знаех как да интерпретирам всичко това. Все още се опитвах да възприемам нещата тук през призмата на моите разбирания. Бях уверен, че децата се чувстват отблъснати от родителите, защото ги превъзхождаха в някои отношения.
След кратко претърсване на комуната, намерих възрастните на северното пасбище. Тук имаше само родители, никакви деца. Събрали се бяха на група без някакъв определен ред. Формацията слабо напомняше на кръг. Единственото, което правеше впечатление, бе че бяха застанали на еднакво разстояние един от друг.
Наблизо бяха приседнали кучетата и следяха събитията с щръкнали уши и наострено внимание.
Отправих се към групата, но спрях, когато почувствах тяхната концентрация. Докосваха, ала ръцете им не помръдваха. Оглушително беше безмълвието да наблюдаваш всички тези непрестанно движещи се фигури, да стоят неподвижно.
Гледах ги почти цял час. Седнах при кучетата и те се сгушиха в мен. От време на време ме близваха по ръката, но вниманието им не се отделяше от групата.
Мина известно време докато забележа, че групата се движи. В началото беше съвсем бавно, по една стъпка на няколко минути. Разширяваше се по такъв начин, че да се запази непроменено разстоянието между отделните членове. Като разширяващата се вселена, където всички галактики непрестанно се отдалечават една от друга. Ръцете им бяха протегнати, докосваха се само с върховете на пръстите.
Накрая престанаха да се докосват. Пръстите им се протягаха, сякаш се мъчеха да хвърлят мост през пространството. И въпреки това продължаваха да се разширяват. Едно от кучетата започна да хленчи. Почувствах, че кожата на гърба ми настръхва. Хладничко е тук, помислих си аз.
Затворих очи, внезапно ми се доспа.
После ги отворих, шокиран. Затворих ги, почти насила. В тревата наоколо пееха щурчета.
Имаше нещо в мрака зад очните ми ябълки. Чувствах, че ако завъртя очи ще успея да го зърна, но въпреки това ми се изплъзваше. Ако има нещо по-трудно за определяне и по-неописуемо, то беше именно това. Напъвах се с всички сили да го видя, докато край мен кучетата виеха все по-силно. Беше нещо като усещането, което слепец би изпитал от слънцето в облачен ден.